— За да бъдат продадени на черния пазар?
— Да. Из цяла Африка има пазар за самолетни части.
— Това оставя отворена възможността собствениците на самолета… Не знаете ли защо е стоял тук цяла година?
— Може да е имал нужда от някои резервни части. Вие знаете ли чия собственост е?
— На малък самолетен превозвач от Филаделфия — каза Кастило. — Самолетът вероятно е бил застрахован и сега ще бъдат обявени претенции към застрахователната компания. Ако те бъдат заподозрени в отвличането на самолета и разпродажбата му на части…
— Точно така — каза Хаснер.
— Бих искал да видя мястото, където е стоял през всичкото това време самолетът — каза Кастило след секунда. — Трудно ли ще бъде?
— Няма много какво да се види — каза Хаснер. — Бетонна площадка в далечния край на летището. Бил съм там. Познавам охраната на летището. Ще им се обадя да им кажа, че ще отидете.
Хаснер отвори чекмеджето на бюрото си и извади две визитни картички от една кутия. Написа някакво име на едната от тях и ги подаде на Кастило.
— Малък подарък за неговата любима благотворителна организация може да се окаже добра идея — каза Хаснер с усмивка.
— Мисля да отида там още сега — каза Кастило. — Преди да е станало много горещо.
— Ще изпратя една от нашите коли да ви закара дотам — каза Хаснер. — А когато свършите, можете да вземете такси до хотела.
— Много мило от ваша страна — каза Кастило.
— Няма нищо — каза Хаснер. Изправи се и подаде ръка.
(ОСЕМ)
Хаснер беше прав. Нямаше какво да се види на летището, макар „малкият подарък“, който Кастило даде на мениджъра на охраната на летището, да му осигури нужното внимание — закараха го до въпросната бетонна площадка с техния пикап, „Ситроен“.
Имаше четири такива бетонни площадки до северния праг на главната писта. Нито една от тях не се използваше. Онази, на която е стоял изчезналият „Боинг 727“, беше идентична с останалите — в пукнатините й растеше трева, беше изцапана с петна от масла и керосин.
От контролната кула, която се намираше в другия край на летището, са виждали самолета всеки път, когато са погледнели към северния край на пистата.
Лесно е било да се излети без разрешение. Пилотът е трябвало само — и почти сигурно точно така е станало — да се обади на наземния контрол за разрешение да отиде до онази част на летището, където свършват самолетните писти и се намират хангарите. Когато това разрешение им е било дадено, пилотът е трябвало само да направи десен завой, за да излезе на старта, после отново десен завой и самолетът е бил вече на пистата. Бил е във въздуха още преди някой, освен най-бдителните хора от наземния контрол, да са забелязали, че не е на някоя от рульожките, които водят до пистите за излитане.
Кастило изброи възможностите наум.
Ако пилотът е летял близо до земята, е изчезнал от погледите само за минута или две, а от радарите се е скрил за не повече от три или четири минути. Ако е летял със скорост от триста възла — а със сигурност това е била минималната му скорост — е изминавал по пет мили на минута. След двайсет минути той е бил на стотици мили от летището. След половин час е бил на поне 150 мили от летището и дори тогава вече да се е изкачил на по-голяма височина, за да пести гориво, е бил само неидентифицирана точка на екрана на радара.
В таксито „Пежо“ на път към хотел „Президент“ Кастило реши, че в Луанда няма да научи нищо повече от онова, което вече знае. В докладите на ЦРУ, ФБР и Държавния департамент сигурно са включени подробности за това, кой е заподозрян, че е пилотирал самолета, кой се е грижел за поддръжката му и е направил излитането му възможно и така нататък. Нямаше никакъв смисъл да си губи времето за нещо, за което вече са положени достатъчно усилия. Когато събере и прочете докладите на всички, щеше да разбере коя от агенциите е взела същото решение — да остави друга агенция да открие нещо и да развие теория, до която би трябвало да стигнат и те. Президентът беше казал, че това е едно от нещата, които иска да знае.
Самолетът щеше да се покаже все някъде. Когато това станеше, той вероятно щеше да може да реши кой е свършил най-добрата работа — кой е научил какво е станало и, което беше още по-важно, кой не е научил нещо, което би трябвало да знае. Плюс, разбира се, кой се е досетил най-бързо и най-точно какво ще се случи.