Президентът беше дал ясно да се разбере, че иска да разбере кой, кога, какво е знаел. И кой е направил или не е направил нещо, което другите са направили.
Кастило реши, че ще отиде в стаята си и ще напише репортаж за „Тагес Цайтунг“. Щеше да го изпрати като електронна поща и до Германия, и до Хол. Секретарят щеше да разбере, че той не е научил нищо, за което вече да не е докладвано.
След това щеше да прекара остатъка от следобеда в бара на хотела. Разговорите с непознати често даваха удивително количество информация. Ако нещо ново — и дори само предположение за нещо ново — изникнеше, той щеше да го открие. Ако не, щеше да се върне в Германия, а от Германия — у дома. Докато самолетът не се появеше някъде, той наистина нямаше какво друго да направи, а самолетът можеше да не се появи и след седмици. Освен ако, помисли си той с горчивина, самолетът не се появи, докато той е над Атлантика.
И като резултат на тези свои разсъждения Кастило реши да стои далеч от мис Патриша Уилсън. По една причина — тя не беше тази, за която се представяше, и флиртуването с нея, дори да не беше опасно, щеше поне да създаде неловки ситуации. Втората причина беше, че той не мислеше, за нея като за жена, която би могла да бъде примамена в леглото му за краткото време, което му оставаше.
(ДЕВЕТ)
Не светна примигваща зелена светлина в механизма на вратата на хотелската стая, когато Кастило пъхна пластмасовия „ключ“ в ключалката.
Той се опита да го пъхне по всички възможни начини, като в същото време работеше с дръжката. Тъкмо беше успял да го пъхне, както си мислеше, на обратно, когато вратата беше отворена отвътре. По рефлекс, той отскочи назад и залепи гръб за стената на коридора.
Не последва експлозия, нито пък в коридора излязоха един или повече хора с оръжие.
Вместо това пълно, усмихнато и много черно лице надникна в коридора. Той веднага го разпозна. То принадлежеше на майор Х. Ричард Милър от американската армия, който някога беше съученик на Кастило. Майорът беше облечен в черен костюм, който не му беше точно по мярка, бяла риза и нещо като черна вратовръзка.
„Изглежда като онези шофьори на летището — помисли си Кастило. — И това вероятно е преднамерено. Какво, по дяволите, прави той тук?“
— Ще трябва да престанем да се срещаме по този начин, Чарли — каза Милър тихо. — Хората ще започнат да говорят.
— Ти, кучи сине! — каза Кастило. — Изплаши ме!
Той бързо влезе и затвори вратата. Двамата се гледаха един дълъг миг.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Кастило.
— Точно това се канех да те питам и аз — отговори Милър, който беше с около петдесет паунда по-тежък и с около четири инча по-висок от Кастило. — Освен това, кой, по дяволите, си ти?
— О, по дяволите! — каза Кастило и двамата се прегърнаха братски. За последно се бяха видели при недотам приятни обстоятелства преди осемнайсет месеца в Афганистан.
— Съжалявам за вратата — каза Милър, когато прекъснаха прегръдката.
— Какво, по дяволите, си й направил?
Милър извади от джоба си черна алуминиева кутия без никакви отличителни белези с размера на мобилен телефон.
— Давам на това нещо десет секунди да открие онова, което търси, после натискам бутона „СПЕШНО“. Така се отваря ключалката, но понякога се прецаква механизмът. Което очевидно се случи в настоящия случай.
Кастило поклати глава.
— Предполагам, че ключалката на минибара е повредена по същия начин?
— Не. Тя е механична. Отворих я с шперц. Всичкото вино е френско, което, разбира се, като патриот, аз не пия. Но има, или по-скоро имаше, бутилка „Джак Даниълс“ и няколко вида скоч.
— Откога си тук? — запита Кастило и отвори минибара.
— От около час. Което е достатъчно да претърся стаята. Чиста е.
Кастило кимна, после извади две миниатюрни бутилки уиски — едната скоч, а другата — „Джак Даниълс“. Милър посочи бърбъна и Кастило му го подаде. Отвори скоча и си наля, а Милър си наля бърбън в наполовина пълната си чаша. Чукнаха се.
— Добре е, че те виждам, Дик — каза Кастило.
— Да, аз също, Чарли — каза Милър. — Никога не съм имал възможност да кажа: „Благодаря, че ме докара.“
Кастило направи неодобрителен жест.
— И така, какво правиш тук?
— Нали знаеш, че ме изпратиха на работа в агенцията, когато излязох от болницата?
— Чух, че обучаваш млади хора за шпиони.
— Това не трая дълго. Силно подозирам, че шефът ми положи огромни усилия да ме преместят. Където и да е.
— И са те изпратили тук? Да правиш какво?
— На хартия, аз съм помощник военен аташе.