Посолство на САЩ
„Руа Хуари Бумедиен“ 32
Луанда, Ангола
15:40, 23 май 2005
— Благодаря, че ме приехте, господин посланик — каза Милър на посланика на САЩ, след което се обърна към аташето по отбраната, подполковник от Военновъздушните сили. — Благодаря и на вас, сър, че ме приехте толкова бързо.
Посланикът беше афроамериканец от Вашингтон. Милър нямаше специални чувства към него — нито го харесваше, нито обратното, но не го уважаваше особено. Мислеше, че се е издигнал до този пост, който вероятно щеше да е върхът на дипломатическата му кариера, като е пазил носа и ръцете си чисти и е следвал двете основни правила на успеха, важащи за външните отдели на САЩ: Не предизвиквай вълни и никога не вземай решение днес, ако можеш да го отложиш за другата седмица или, още по-добре, за следващия месец.
Аташето по отбраната беше с кавказки черти, което Милър отдаваше на недостиг на офицери с подходящ ранг от черната раса, когато постът се е освободил.
Милър беше подчинен и на двамата. На посланика, защото той беше най-старшият служител на американското правителство в Ангола, и на аташето по отбраната, защото той беше подполковник, докато Милър беше само майор, а също така и защото аташето по отбраната трябваше да контролира всички военни и морски аташета.
Но, на практика, нещата не стояха точно така. Постът на Милър като помощник на военния аташе беше прикритие за истинската му длъжност и тези двамата го знаеха. И когато вършеше работата си, той не само не трябваше да казва на аташето по отбраната какво прави, но това дори му беше забранено, освен в случаите, когато аташето наистина трябваше да знае.
Посланикът, както Милър бързо беше научил, малко се страхуваше от него. По две причини. Едната беше, че Милър беше служил в Специалните части. Като повечето хора, решили да направят кариера в дипломацията, посланикът вярваше, че хората от Специалните части имат само една практика — „да ги избием всичките“ — и са далеч от дипломацията. И следователно живееше в страх, че е много вероятно Милър да направи нещо крайно и скандално, което ще постави в неудобно положение цялото посолство, правителството на САЩ и, разбира се, него.
Вероятно по-важна от това беше снимката, която Милър държеше, не особено натрапчиво, но все пак видимо, в коридора в апартамента си. От Милър се очакваше веднъж в месеца да организира коктейл за своите колеги дипломати. Всеки, на когото се наложеше да отиде до банята или тоалетната, неминуемо виждаше снимката.
На нея се виждаха двама усмихнати черни офицери в американски униформи от войната във Виетнам. Единият беше полковник и на табелката на гърдите му беше изписано името Милър. Той беше прегърнал през раменете майор, който явно току-що е бил награден с „Бронзова звезда“. Неговото име беше Пауъл.
И двамата офицери бяха от доста висок ранг. Бащата на Милър се беше пенсионирал като генерал-майор. Майорът се беше пенсионирал с четири звезди и беше заемал длъжността държавен секретар.
Милър си помисли, че страхът на посланика вероятно идва и от подозренията му, че Милър е наследил влиянието на баща си във високите коридори на властта и че е възможно да изпраща у дома доклади за действията на посланика до държавния секретар Пауъл, който, все още — според списание „Форбс“ — беше един от десетте най-влиятелни мъже в САЩ.
Това бяха глупости, разбира се. Милър познаваше Пауъл достатъчно добре, за да знае каква огромна брадва ще се стовари на врата му, ако му станеше навик да изпраща несъдържателни или досадни доклади до държавния секретар или до някой от неговия кръг. Той обаче не правеше нищо, за да разсее страховете на посланика.
— Казахте, че е нещо важно, майор Милър? — каза посланикът.
— Не, сър. С уважение, вземането на такова решение не е нещо, което човек с моя ранг може да направи. Казах само, че вие и подполковник Портър може да го сметнете за важно. Затова и реших веднага да го сведа до вашето внимание.
— И за какво става въпрос, Дик? — запита подполковник Портър.
— За „Боинг 727“, сър. Онзи, който стоеше тук, на летището, вече четиринайсет месеца.
— И как, по дяволите, са успели да направят това? — запита подполковник Портър. — Човек не може просто да се качи в самолет, който е стоял на земята цели четиринайсет месеца, и да запали двигателите.
— Не знам как са го направили, сър, знам само, че самолетът излетя. Без разрешение. След което просто изчезна.
— Ти си експертът, подполковник — каза посланикът. — Възможно ли е този самолет да стигне до Съединените щати?
„Защо не съм изненадан, че посланикът се сети първо за удара по двете кули на Световния търговски център?“, помисли си Милър.