Представителят на „Бритиш Еъруейз“ пожертва петнайсет минути, за да му обясни в подробности другите възможности за пътуване. Най-добрият от тези други маршрути включваше полет до Нджамена, който тръгваше от Луанда в пет часа на следващата сутрин. След шестчасов престой — който, освен ако нямаше виза, а той нямаше, щеше да се наложи да прекара във фоайето на летището — можеше да хване полет 4044 на Египетските въздушни линии за Кайро, където би могъл да избира между различни полети за Лондон или за крайната цел на пътуването си — Франкфурт. Ако имаше свободно място за тях. Да се направи резервация в Луанда за полети, тръгващи от Нджамена или Кайро, понякога беше много трудно.
— Погрижете се само да имам място за полета до Лондон утре вечер, моля — каза Кастило.
— За нас ще бъде удоволствие, хер Госингер.
Кастило реши, че е време да изпие една бира, независимо от това какво показваше часовникът, и отиде до минибара, който се намираше под телевизора. Ключът беше в ключалката, което го изненада, но само докато отвори вратичката и видя, че минибарът е празен.
„Ще трябва да приема риска да се срещна с мисис Патриша Уилсън в бара на хотела, макар че ще заема възможно най-отдалечената маса. Не само съм жаден, но къркоренето на стомаха ми ми напомня, че нищо не съм хапвал.“
(ЕДИНАЙСЕТ)
Щандът с вестници във фоайето предлагаше международното издание на „Хералд Трибюн“, което излизаше в Париж. Вестникът беше излязъл преди четири дни. Предлагаха се още „Льо Матен“ и „Пари Мач“, които също излизаха в Париж. Носеха дата отпреди два дни. Той се запита дали това е съвпадение, или пък дали не са скрили броя на „Хералд Трибюн“, излязъл преди два дни, за да се ускори продажбата на другите два вестника.
После видя, полускрит зад купа броеве на местния вестник, който излизаше на португалски, „Die Frankfurter Rundschau“. Беше вчерашното издание. Купи го и го взе със себе си в бара, където намери маса, която беше не само далечна, но и добре скрита зад дебела колона. Той не можеше да вижда какво става във фоайето и следователно никой от фоайето не би могъл да го види.
До масата бързо се приближи келнер и остави пред него чиния с пържени картофи и купичка кашу. Кастило помоли за бутилка от местната бира и менюто. Келнерът каза, че съжалява, но в бара не само не се сервира храна след четири часа — в момента беше четири и пет минути — но също така нямат от местната бира. Имаше три вида френска бира и два вида немска, холандска и английска, но нито един вид американска.
— В колко часа отваря ресторантът?
— В пет и половина, сър.
Изпи три бутилки немска бира и изяде с всяка една бутилка по една купичка кашу, прочете броя на вестника, в който беше изказано почти саркастично мнение за социалдемократите, усети движение зад себе си и свали вестника надолу точно навреме, за да види мисис Патриша Уилсън да заема свободното място до него.
„Това не е случайна среща, любима моя, не си ме видяла случайно, докато си минавала през фоайето. Ти си ме търсила.“
— Здравей — каза тя и отново му показа белите си зъби.
„Наистина съм забравил колко добре изглеждаш. Внимавай, Чарли!“
— Здравей и ти — отговори той.
— Как мина денят ти? — запита тя.
— Не зле. А твоят?
— Бях на летището — каза тя.
— И аз — каза той.
— Искаш ли да разменим информацията си?
— Не съм научил нищо, което вече да не е било написано — каза той. — Няма да спечелиш от размяната на информация.
— Много или нищо? — запита тя.
Не се налагаше да отговори. Появи се келнерът с нова купичка кашу и чиния пържени картофи.
— Не мога да пия бира — каза Патриша и посочи почти празната чаша. — Вие ми се свят от нея.
„Значи аз трябва да й поръчам нещо за пиене.“
— Но някак си не ми приличаш на човек, който пие нещо, което се сервира с хартиено чадърче и резен ананас — каза той.
Тя се засмя. В смеха й имаше нещо привлекателно.
— Какво ще кажеш за по едно мартини като награда в края на дългия работен ден? — запита тя.
— Ако те познавах по-добре, щях да ти кажа какво казва моят шеф за мартинито.
Тя отново се засмя тихо и поклати глава, както правят жените, когато се прави недотам почтен намек, с което му показа, че знае шегата.
— Две мартинита, моля — каза тя на келнера. — О’кей?
„Не мисля, че в момента имам нужда от мартини. Но да видим какво цели тя.“
— Чудесно — каза той.
Тя отново се усмихна.
— Пропуснах обяда — каза Кастило. — А закъснях с пет минути и не ми сервираха нищо в бара. Ресторантът отваря в пет и трийсет.
— Аз се опитах да получа нещо за ядене на летището — каза тя, — но не успях. Исках сандвич с пилешко, но месото никак не приличаше на пилешко.