— Добре, тогава на път за вкъщи ще си помисля как е най-добре — каза той.
— Да, Джон — каза тя, — помисли си.
После затвори.
(ДВЕ)
Хотел „Мейфлауър“
1127 Кънектикът авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
19:25, 6 юни 2005
Директорът на ЦРУ отиде сам — по свой избор — от дома си до хотел „Мейфлауър“ в тъмносиния си „GMC Юкон“. Прозорците на бронирания автомобил бяха много тъмни. На покрива му имаше три късовълнови антени. Директорът обаче вярваше, че превозното средство няма да привлече много внимание. В този район имаше вероятно около триста почти идентични превозни средства и без съмнение всички бяха собственост на правителството. Той подозираше, че половината от тях принадлежат на, да кажем, бюрократи от средна величина, като например на Отдела но селското стопанство, които са ги купили, за да впечатлят съседите, както, да речем, някой банков мениджър от средна величина в Сейнт Луис, Мисури, би си купил по същите причини „Ягуар“ или „Кадилак“, които не би могъл да си позволи.
Във Вашингтон престижът идваше по-скоро с властта, отколкото с парите. Във Вашингтон и околностите му начинът да впечатлиш съседите беше да изглеждаш така, сякаш си достатъчно важен да се движиш в брониран „Юкон“ с тъмни прозорци и антени на покрива.
Както автомобилът, така и директорът на ЦРУ привлякоха малко внимание, когато спряха пред „Мейфлауър“. Той бързо слезе и също така бързо прекоси фоайето, за да отиде до асансьорите. Пред него и зад него вървяха хората от охраната му.
Слязоха на четвъртия етаж. Един от мъжете от охраната излезе първи от асансьора и кимна с глава в посоката, в която се намираше апартамент 404. Той изчака директорът да излезе от асансьора, после ги поведе към стаята. Когато стигнаха до нея, почука три пъти на вратата.
Отвори им млад мъж във вечерен костюм. Човекът от охраната бързо го огледа и прецени. Не беше от онзи тип политици, които имат малки очички и приличат на лакеи и които той беше срещал с дузини в града. Този тук показваше увереност и самоконтрол.
— Кой си ти? — запита го не много учтиво мъжът от охраната.
Младият човек погледна надолу по коридора, видя директора на ЦРУ да се приближава и отговори спокойно и равно:
— Ако търсите секретаря Хол, значи сте на правилното място.
И отвори по-широко вратата. Директорът на ЦРУ стигна до прага.
— Влез, Джон! — извика секретарят на отдел Вътрешна сигурност.
Директорът на ЦРУ влезе в апартамента. Холът изглеждаше така, сякаш някой наистина живее в него, помисли си той, а не като „изпълнителен офис“, заеман от някой бизнесмен — не държавен служител, защото парите, полагащи се на държавен служител, не биха могли да платят за това място — за няколко дни.
Младият мъж във вечерното сако понечи да затвори вратата в лицето на мъжа от охраната, но той я задържа, като пъхна крак в процепа и погледна директора на ЦРУ за указания.
— Всичко е наред — каза директорът на ЦРУ, мъжът пусна вратата и тя се затвори пред лицето му.
— Джон, това е моят изпълнителен помощник, Чарли Кастило — каза секретарят.
Директорът на ЦРУ се усмихна и подаде ръка, но нищо не каза.
— Как сте, сър? — запита учтиво Кастило, като стисна ръката му.
— Елеонор долу ли е? — запита секретарят.
— Не. Ще дойде по-късно. Казах й да се обади на мобилния ми телефон, когато наближи — каза директорът на ЦРУ.
— Е, може би ще приключим, преди да е стигнала тук — каза секретарят. — Ще пиеш ли нещо, Джон?
— Не, благодаря. За какво е всичко това, Мат?
Секретарят взе една папка от масичката за кафе — директорът забеляза, че тя не носи знаци за секретност от какъвто и да било вид — и му я подаде. Документът вътре, състоящ се от шест страници, също не носеше знаци за секретност от какъвто и да било вид. Но само след две изречения на директора на ЦРУ стана ясно, че чете разузнавателен доклад.
Ясно се изразяваше възможност изчезналият от Луанда, Ангола, „Боинг 727“ да е откраднат от руски търговец на оръжие на име Васили Респин, който би могъл да го използва за резервни части или би могъл да го препродаде.
— Тази теория звучи доста по-правдоподобно от всички, които съм чул досега — каза директорът на ЦРУ. — Откъде се е взела? И затова ли ме помоли да дойда тук?
— Помолих те да дойдеш тук, защото реших, че можем да се справим с нещо, възникнало между нас — каза Хол. — Бих предпочел, ако е възможно, разговорът ни да остане в тайна, Джон.
Директорът на ЦРУ кимна и зачака Хол да продължи.