— Добър е, сър. Беше в Каракас доскоро. Свърши наистина добра работа там.
— Добре, щом казваш. Изпрати го. Кажи му, че аз съм наредил и че ще се свържа с него.
— Да, сър. Мога ли да запитам защо е всичко това?
— Не точно сега.
— Да накарам ли този Милър да докладва в Ленгли, господин директор? И ако да, на кого? Ако пита защо трябва да освободи поста, какво да му кажа?
— Ти не знаеш нищо, това първо. Не, не искам той да отиде в Ленгли, преди да съм имал възможност да говоря с мисис Уилсън.
— Да, сър?
— Ако е на временна служба при нас, значи са го изпратили отнякъде. Откъде ни изпращат военни?
— Обикновено или от Пентагона, господин директор, или от Централното командване. В този случай, но ще трябва да проверя, мисля, че е изпратен от Централното командване. Майор Милър е от Специалните части.
„Защо ли не съм изненадан да го чуя?“
— Е, научи откъде са ни го изпратили и им го върни обратно. Кажи, че в момента го разследваме.
— Да, сър. Разследваме го във връзка с какво?
— Не казвай.
— Да, сър. Нещо друго, господин директор?
— Секретар Хол от отдел Вътрешна сигурност има помощник на име Кастило. Искам да знам за него. Ако не разполагаме с нищо за него, направи запитване — много дискретно запитване — в Комисията за държавни служители. Те сигурно имат резултатите от първоначалното проучване. Ако това не даде резултат, задай въпросите на някого, когото познаваме и на когото можем да се доверим във ФБР.
— Как е първото име на този човек, господин директор?
„Хол го наричаше «Чарли».“
— Вероятно „Чарлз“.
— Ще се заема с това веднага, господин директор.
— Благодаря ти — каза директорът на ЦРУ и затвори.
После подаде глава извън прозрачната пластмаса, която ограждаше кабинката, и погледна към фоайето. Хората от охраната го чакаха. Директорът посочи изхода, който водеше към „Кънектикът авеню“, и мъжът, който винаги вървеше пред него, тръгна натам.
(ЧЕТИРИ)
Апартамент 6-Б
„Руа Мадре Диос“ 128
Луанда, Ангола
05:15, 7 юни 2005
Странното дрънчене на телефона в този апартамент разбуди доста бързо майор X. Ричард Милър, защото той го възприемаше по-скоро като непознат звук, отколкото като звън на телефон. Рядко използваше този апарат, произведен във Франция. Системата на клетъчните телефони беше доста по-ефикасна.
Сложи на главата си нещото, подобно на шлем, което се състоеше от слушалка на ухото му и микрофон пред устата му.
„Готов съм да се обзаложа на десет срещу едно, че са сбъркали номера.“
— Ало — каза той.
— Майор Милър? — запита мъжки глас с американски акцент.
— На телефона.
— Майоре, тук е подполковник Портър.
„Какво, по дяволите, иска той в този час?“
— Да, сър?
— На пет минути от апартамента ви съм, майоре — каза, някак сковано, подполковник Джеймс Р. Портър, аташето по отбраната в американското посолство в Луанда. — Моля, пригответе се да ме приемете.
— Идвате тук? — запита Милър, наистина изненадан. Добави със закъснение: — Сър?
— Да, идвам при вас. Моля, бъдете готов да ме приемете.
— Да, сър — каза Милър.
Чу се „клик“ и връзката прекъсна. Милър намери в тъмното ключа за осветлението, остави старото устройство, подобно на шлем, върху вилката, спусна крака на пода и трепна от болката в коляното.
— По дяволите! — каза на глас и отиде в банята, където на задната страна на вратата висеше хавлиен халат.
„Щом Портър ще е тук след пет минути, няма да имам време да взема душ, преди да се облека.“
Загърна се в халата, после реши, че ще е по-добре да си обуе поне гащета. Върна се в банята и изми зъбите си.
„Какво, по дяволите, иска той?“
Домофонът звънна след три минути. Милър отиде в кухнята и натисна бутона, който позволяваше провеждане на разговор.
— Да?
— Тук е подполковник Портър, майор Милър. — Гласът на Портър звучеше някак метално по жицата.
— Готов съм, сър — каза Милър.
Милър отвори вратата на апартамента малко преди да се отворят вратите на асансьора. Подполковник Портър, в униформа, излезе от асансьора, следван от един бодигард от посолството. Милър познаваше този едър и мускулест мъж с обръсната глава много по-добре, отколкото се предполагаше. Хората от посолството не общуваха много с останалите, но Милър и този мъж имаха доста общи неща, освен това, че и двамата бяха черни и не се бяха възстановили напълно от ударите, понесени в Афганистан. Тази не беше първата визита на този мъж в апартамента на Милър. Но този път сержант от артилерията Роско Фортно очевидно идваше, призован от служебния дълг. Носеше деветмилиметров „Смит & Уесън“ 357 в кобур на бедрото си.