— Не, сър, не мисля, че би могъл да стигне до там — отговори подполковник Портър, после добави: — Не и без да зареди гориво някъде. А и дори да го направи, резервоарите му ще са почти празни в мига, в който достигне Щатите. — Той се обърна към Милър. — Сигурен ли си в това, Дик?
— Да, сър. Имам източник на летището. Той ми каза, че самолетът не обърнал никакво внимание на заповедите „Излитането не е разрешено“ и „Върнете се незабавно на мястото си“. Просто излетял.
— В каква посока е поел?
— На изток, сър. После се е скрил от радарите.
— Не знаем със сигурност дали в това са замесени терористи, нали? — запита посланикът.
— Не, сър — отговори подполковник Портър. — Не знаем със сигурност. Но също така със сигурност не можем да отхвърлим тази възможност.
— Възможно е, сър, той просто да е бил откраднат — каза Милър.
— Какво би могъл да направи някой с откраднат самолет? — запита посланикът.
— Може би да го „канибализира“ за резервни части, сър — каза подполковник Портър.
— Да го разглоби?
— Да, сър.
— И наричат това „канибализъм“?
— Да, сър.
„Защо ли ми се струва, че нашият посланик в Африка се чувства неудобно при споменаването на тази дума?“
— Е, Милър, абсолютно си прав, че доведе това до моето знание — каза посланикът. — По-добре да уведомим хората.
— Да, сър — казаха подполковник Портър и майор Милър почти едновременно.
— Милър, ти очевидно ще… уведомиш твоите хора?
— Реших, че е по-добре първо да съгласувам действията си с вас, преди да го направя, господин посланик.
„Но като не знаех дали ще ви намеря и дали вие ще ми отделите време заради пълния си график и като подозирах, че можете да ми кажете: «Преди да предприемем каквото и да било, мисля, че трябва добре да обмислим ситуацията», изпратих телеграма на Ленгли точно преди да дойда тук.“
— Мисля, че трябва веднага да уведомим Вашингтон — каза посланикът.
„Мили Боже, той взе решение веднага! Нима няма да имат край чудесата?“
— Да, сър — казаха в хор Портър и Милър.
— Също така ще е добре, ако ми донесете копия от вашите съобщения — каза посланикът. — Веднага, щом можете. Ще са ми от полза, когато подготвям доклада си до Държавния департамент.
„В превод: В моя доклад няма да кажа нищо, което вие не сте казали във вашите. Така, ако стане някакъв провал, виновните ще сте вие. Наистина не е отговорност на посланика да предаде такава информация. Той трябва да разчита на тези, които могат да поемат такава отговорност.“
— Да, сър — казаха двамата, отново хорово.
Десет минути по-късно друга спешна телеграма, предадена чрез сателит, беше излъчена от антената на покрива на посолството. Тя беше идентична е първото съобщение на Милър, с изключение на последното изречение, което гласеше: „Излъчена по заповед на посланика.“
Като излезе от стаята за радиопредаване, Милър си помисли, че неговото съобщение вече сигурно е стигнало — то имаше статут СВЕТКАВИЦА, най-висок приоритет — до бюрото на неговия началник, шефа на регионалния отдел на ЦРУ в Ленгли.
Милър отиде в офиса си, включи лаптопа си и като пишеше бързо, изпрати електронно съобщение на двама приятели:
HALO101@WEB.NET
BECHAGGIE83@AOL.COM
„БОИНГ 727“ СОБСТВЕНОСТ НА КОМПАНИЯТА „ЛИЙЗ ЕЪР“, РЕГИСТРИРАНА ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ, НАПРАВИЛ ПРИНУДИТЕЛНО КАЦАНЕ ТУК ПРЕДА 14 МЕСЕЦА И ОТТОГАВА ПОСТОЯННА ГЛЕДКА НА ЛЕТИЩЕТО, ОЧЕВИДНО БЕШЕ ОТКРАДНАТ ДНЕС ОТ НЕИЗВЕСТНИ ЛИЦА, САМОЛЕТЪТ ИЗЛЕТЯ В 14:25. ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ, КОГАТО ПОЛУЧА ТАКАВА.
Изпращането на такова съобщение беше нарушение на дълъг списък мерки за сигурност и майор Милър напълно съзнаваше това. От друга страна, онзи, в чиито ръце беше самолетът, знаеше, че го е откраднал, така че това не беше тайна — какво толкова?
Освен това, съобщението беше неофициално — беше изпратено до хора, които щяха да бъдат замесени в това, докато правителството реши какво да направи по въпроса с откраднатия самолет.
Това особено се отнасяше за човека, който се криеше зад адреса HALO101 и който беше подполковник от Форт Браг, Северна Каролина. Привидно той беше член на XVIII Военновъздушен корпус, но всъщност беше помощник-командир на единица, за която бяха чували много малко хора и за която никой не говореше. Тя беше официално известна като „Агенция за непредвидени случаи“, а разговорното й име беше „Сивата лисица“ или „Бейби Д“.
„Д“ означаваше „Делта Форс“, а това знаеха малко хора. Дори хората, които използваха името и говореха за организацията, невинаги знаеха какво означава буквата „Д“. В офиса „Сивата лисица“ работеха петима офицери и още трийсет и един души, които бяха готови да реагират незабавно — бяха тренирани да го направят за по-малко от час, — когато получат заповед.