— Господин директор, получихме съобщение от Милър… той ли беше човекът ни там?
Пауъл кимна, за да й подскаже, че знае за какво говори.
— … в което се казваше, че е възможно подобно нещо.
— И?
— Не мислех, че е вероятно, господин директор — каза тя. — На мен ми се струва, че самолетът е изчезнал заради получаването на застраховката. И всичко, което успях да видя и разбера в Ангола, подкрепя това предположение.
— И какво направихте със съобщението на Милър?
— Нищо, господин директор. Не му обърнах повече внимание.
— Не сте поискали по-нататъшна информация?
— Не, сър. Не съм. Но разследвах възможностите, когато бях в Луанда, както казах преди малко.
— И просто сте се отървали от съобщението, така да се каже?
— Да, сър. Може би, ако го беше изпратил някой друг…
Пауъл й направи жест с пръсти да продължи.
— Мога ли да говоря откровено, господин директор? — запита тя.
— Доколкото знам, офисът ми не се подслушва — каза той с усмивка.
— Господин директор, работата е там, че… След като вземех горещата си вана и изпиех галон кафе, третото нещо, което се канех да направя, беше да дойда тук и да помоля — почти да заповядам — Милър да бъде освободен и заменен.
— Мислите, че той не отговаря на изискванията?
— Да, сър. Съжалявам, че трябва да го кажа. Господин директор, аз не съм имала възможността да подпиша назначението на Милър. Ако ме бяха попитали, нямаше да се съглася с това назначение.
— И защо не?
— Да кажем, господин директор, че разбирам проблема, който имаме с разминаването броя на служителите и броя на свободните места. За това място просто не можеше да се намери квалифициран човек. Просто няма достатъчно офицери афроамериканци. А още по-малко са тези, които говорят португалски. И ние, агенцията, изпитвахме отчаяна нужда от човек за това място. Беше свободно от месеци. Трябваше да се търси много надалеч и надълбоко, ако може така да се каже, това и направихме и открихме Милър, който обаче просто не беше достатъчно квалифициран за естеството на работата.
— Интересно — каза Пауъл.
— Доста отдавна трябваше да помоля той да бъде освободен…
— И защо не го направихте?
— Защото постът в Луанда не е един от най-важните. Докато не изчезна този самолет, сър, нищо не се беше случило там в продължение на година, дори осемнайсет месеца. И като знаех за проблема с намирането на хора, реших, че ще оставя нещата така и ще се надявам на най-доброто. Сега разбирам колко погрешно съм преценила.
Пауъл изсумтя.
— Означава ли нещо за вас името Чарлз Кастило, мисис Уилсън?
Тя се замисли, преди да отговори.
— Не, господин директор. Не мога да кажа, че познавам такъв човек. Може ли да запитам кой е той?
— В момента аз самият не знам много за него — призна Пауъл. Направи кратка пауза, после продължи: — Казахте, че се каните да дойдете тук и да помолите за освобождението на Милър. Защо сега?
— Е, бях истински ядосана, или по-скоро, разочарована, или и двете, че най-добрата теория, с която Милър излезе, беше абсурдната идея за руски търговец на оръжие и…
Той изчака петнайсет секунди и когато тя не продължи, запита:
— И?
— Не ми се иска да навлизам в този въпрос, господин директор.
— Ще се наложи.
— Милър… нали знаете, той е от армията, всъщност не е един от нас?
Пауъл кимна.
— Може би пие прекалено много, сър.
— О?
— Вечеряхме, сър — каза тя, като скромно избягваше погледа му. — И след две мартинита и бутилка вино Милър ми даде ясно да разбера, че ще… Да кажем, че искаше отношенията ни да преминат от служебно на лично равнище.
— Направил ви е неприлично предложение? — запита Пауъл.
— Да, господин директор — каза Патриша Уилсън. — Сър, аз съм напълно способна да се справя с подобна ситуация. Но това е показателно за неговото поведение…
— Разбирам ви правилно, мисис Уилсън — каза Пауъл.
— Не можем да си позволим да имаме хора, които губят контрол, сър.
— Не, не можем. А сте права, че този Милър понякога губи контрол.
— Сър?
— Очевидно, като е очаквал изискването от ваша страна на по-нататъшна информация, Милър е подготвил обобщение от шест страници.
— Наистина ли?
— А после, като му е станало ясно, че няма да поискате по-нататъшна информация, вместо да унищожи файла, той го е дал на мистър Чарлз Кастило, който работи за секретаря на отдел Вътрешна сигурност.
— Но това е нарушение…
— Да — съгласи се Пауъл.
— Да, така е! — Патриша Уилсън с право беше възмутена. — Господин директор, такова поведение просто не може да бъде толерирано!