— И няма да бъде — каза Пауъл. — Няма нужда вие да молите за освобождаването на Милър, мисис Уилсън. Аз вече го освободих.
Тя срещна погледа му.
— И какво ще стане с него? — запита тя.
— Ще се върне в армията, разбира се. Те ще трябва да решат какво да правят с него.
— Разбирам — каза тя.
— Отначало исках да му бъде наложено дисциплинарно наказание, но като размислих, реших, че забраната да получава секретна информация е достатъчна и че армията ще реши какво да прави по-нататък.
— Вероятно не бива да казвам това, господин директор, но винаги се чувствам зле, когато се налага нещо такова.
— Аз също — каза Пауъл.
Той си помисли: „Особено когато ще се наложи да обясня причините за тази дяволска каша на президента.“
(ЧЕТИРИ)
Отдел „Специални дейности“ J–5
Централното командване на САЩ
Въздушна база „Макдил“
Тампа, Флорида
11:10, 8 юни 2005
Сержант Омар Перес от Специалните части на американската армия, подофицерът, който отговаряше за тази секция на отдел „Специални дейности“, погледна офицера, който стоеше пред бюрото му, и стана в знак на уважение. Перес, който мразеше сегашната си длъжност, защото мразеше да седи зад бюро, философски беше решил, че тази работа е мръсна, но трябва да се върши и че той е избран от съдбата за това. Той обикновено не ставаше, когато влизаше посетител, но този път го направи, защото този човек очевидно не беше някой захаросан задник.
Този имаше две „Сребърни звезди“, три „Бронзови звезди“ и две „Пурпурни сърца“, както и отличителни знаци на майстор-парашутист и старши пилот. И, разбира се, държеше зелена барета в ръце.
— Добро утро, сър — каза Перес. — С какво мога да ви помогна, сър?
— О, сержант — каза майор Х. Ричард Милър и се усмихна, — не знам какво можете да направите вие, но е по-добре да се видя с някой офицер, поне полковник. Има ли такъв тук? Моето име е Милър.
— Предполагам, че майорът не иска да обсъди с мен това, което би искал да обсъди с някой по-старши офицер?
— Майорът наистина не иска да направи това — каза Милър. — Кой е най-старшият тук?
— Полковник Питър Дж. Грашър, сър.
— А сержантът има ли някаква представа в какво настроение е в момента полковник Грашър?
— Бих казал, сър, че полковникът е в обичайното за него очарователно настроение.
— Страхувах се от това — каза Милър. — Както и да е…
— Ще видя дали ще мога да намеря полковник Грашър, сър — каза Перес.
Перес излезе и затвори вратата. След двайсет секунди тя отново се отвори. Полковник Питър Дж. Грашър, едър и почти напълно плешив четирийсетгодишен мъж, изпълни рамката.
— Знаех си, че нещо лошо ще се случи днес — каза той. — Домъкни задника си тук, Дик.
— Добро утро, сър.
Когато Милър се изравни с полковник Грашър, той го прегърна през раменете.
— Надявах се канибалите да те изядат — каза той. — Какво те води обратно тук?
— Освободиха ме от длъжност, сър.
Грашър срещна погледа му.
„Милър е уплашен, унижен или и двете. Какво, по дяволите, става?“
— Исусе Христе! — каза Грашър. После посочи и каза: — Кафе, стол.
— Благодаря, сър.
— Половин чашка с половин лъжичка захар — нареди Грашър. — Много ти благодаря.
Милър наля кафето, подаде едната чашка на полковник Грашър, после седна.
— Някакъв задник от Държавния департамент е открил, че изпращаш информация и по обратния канал?
— Не, сър. Мисля, че това ми се размина — каза Милър.
— Тогава, какво не ти се е разминало?
— Няма специални обвинения, сър — каза Милър. — Попитах военния аташе, а той каза, че ще ме информират по-късно.
„Това наистина не ми харесва.“
— От каква длъжност те освободиха? От длъжността помощник-военен аташе или от агенцията?
— И от двете, сър. И анулираха правото ми да получавам секретна информация. Той каза, че му е било наредено да постъпи така с мен от посланика, който очевидно също така му казал да ме отпрати колкото е възможно по-бързо от страната. Което и направиха. Излетях от летището с полет на „Саут Африкън Еъруейз“ три часа, след като подполковник Портър дойде в апартамента ми, за да ми съобщи, че съм освободен.
— С турбовитлов самолет?
Милър кимна.
— Да, сър. Това беше първият самолет, който излетя. От Луанда за Киншаса, откъдето взех полет на „Еър Франс“ до Брюксел, след това до Лондон, а после — до Орландо с полет на „Върджин Еърлайнс 747“. Самолетът беше пълен с туристи, отправили се към света на Дисни. В Орландо наех кола и шофирах дотук, намерих стая в мотел, взех душ и се обръснах, облякох си униформата и дойдох тук.