Точно в този момент документът лежеше върху бюрото й: необходимото за пълно възстановяване на боеготовността на флотата време. Но не, поклати глава тя, това нямаше да е достатъчно. Сега нито тя, нито страната й можеха да действат самостоятелно. Трябваха време, съюзници и планове, но страната й имаше и други нужди, а нейната работа беше да се грижи именно за тях. Не й бе работа да изпълнява нечии чужди заповеди, нали?
Не.
Тя също пиеше чай от фина порцеланова чаша, със захар и малко мляко — по английски, резултат от произхода, положението и образованието й, които наред с търпението, я бяха изкачили до този пост. От всички хора по света, които гледаха същата картина, предавана от същата сателитна мрежа, навярно тя най-добре разбираше какви възможности се откриват, колко големи и привлекателни са те, още по-приятни поради това, че идваха толкова скоро след изживяното в същия този кабинет унижение. От човек, който сега беше мъртъв. Прекалено добри възможности, за да ги изпусне.
Да, точно така.
— Това е ужасно, Джон. — Доминго Чавес потърка очи — беше буден от повече часове, отколкото обърканият му поради смяната на часовите зони мозък можеше да преброи — и се опита да подреди мислите си. Бе се изтегнал на кушетката в дневната, качил босите си крака върху масичката за кафе. Жените в къщата спяха — на сутринта едната я очакваше работа, а другата — изпити в колежа. Още не беше разбрала, че на следващия ден може и да няма училище.
— Кажи ми защо, Динг — изсумтя Джон Кларк. Времето да се тревожи за качествата на различни хора от телевизията бе отминало, а в края на краищата младият му партньор се опитваше да достигне учителя си в областта на международните отношения.
— Струва ми се, че никога преди в мирно време не се е случвало подобно нещо — без да отваря очи, отвърна Чавес. — Светът не се е променил много от миналата седмица, Джон. Миналата седмица беше наистина объркано. Като че ли спечелихме онази малка война, която водихме, но светът не се е променил много, а ние изобщо не сме по-силни, отколкото бяхме преди нея, нали?
— Тоест природата не търпи вакуум? — тихо попита Джон.
— Нещо подобно — прозя се Чавес.
— Не съм постигнал много, а? — тихо и мрачно попита Джак. Вече го осъзнаваше с пълна сила. Все още се виждаха отблясъци, макар че сега в небето се издигаше по-скоро пара, отколкото дим. Внасяха в сградата чували за трупове. Потискаща гледка. Гумирана материя с дръжки в краищата и цип по средата. Бяха много и вече изнасяха някои надолу по широкото стълбище между останките от срутените стени. Току-що бяха започнали и нямаше да свършат скоро. Всъщност, откакто преди няколко минути дойде тук горе, не бе видял нито един труп. Гледката на първите няколко чувала обаче му се стори още по-ужасяваща.
— Не, сър — отвърна агент Прайс. Изражението й бе същото като неговото. — Това не е добре за вас.
— Знам — кимна Райън и извърна очи.
„Не знам какво да правя — каза си той. — Къде е учебникът, къде са уроците за тази работа? Кого да попитам? Къде да отида?“
„Не искам тази работа!“ — безмълвно изкрещя Джак и се упрекна за продажността на мисълта си, но той беше дошъл на това отскоро ужасно място в своего рода демонстрация на лидерство, минавайки пред телевизионните камери така, сякаш знаеше какво има намерение да прави — а това бе лъжа. Навярно не злобна. Просто глупава. „Да отида при началника на пожарната команда и да го питам какво става, сякаш всеки, който има очи и е завършил втори клас, не може да разбере!“
— Приемам идеи — рече накрая Райън.
Специален агент Андреа Прайс дълбоко си пое дъх и осъществи мечтата на всеки специален агент от Службата за сигурност на Съединените щати чак до времето на Пинкертън3.
— Господин президент, всъщност трябва да се организирате. Има неща, които можете да правите, и такива — които не можете. Разполагате с хора, които работят за вас. Като начало, сър, вижте кои са и ги оставете да си вършат работата. Може би тогава ще сте в състояние да започнете да вършите вашата.
— Тоест да се върнем в Белия дом?
— Там са телефоните, господин президент.
— Кой е шеф на охранителното подразделение?
— Анди Уокър. — Не беше нужно Прайс да му казва къде е сега той. Райън я погледна и взе първото си решение като президент.
— Току-що сте повишена.
Тя кимна.
— Последвайте ме, сър. — Беше й приятно да види, че подобно на всички останали, и този президент може да се научи да изпълнява заповеди. Поне понякога. Едва бяха направили десет крачки, когато Райън се подхлъзна на парче лед и падна на земята. Двама агенти му помогнаха да се изправи. Това го накара само да изглежда още по-уязвим. Един незабележим фоторепортер улови момента и осигури на „Нюзуик“ корица за следващата седмица.