Но това все пак не беше неговият дом.
Входът приличаше на тунел, минаващ под източното крило, в което бяха кабинетите на първата дама — допреди деветдесет минути Ан Дърлинг. По закон първата дама беше частна гражданка — странно определение за човек, който поддържа платен персонал, — но в действителност функциите и често бяха от огромна важност, колкото и неофициални да бяха. Стените тук приличаха на музей, а не на дом. Минаха покрай малката кинозала, в която президентът можеше да гледа филми със стотина свои близки лични приятели. Имаше няколко скулптури, голяма част от които на Фредерик Ремингтън8, и се предполагаше, че цялостният мотив трябва да е чисто американски. Картините изобразяваха предишни президенти и привлякоха погледа на Райън — безжизнените им очи като че ли го гледаха с подозрение и съмнение. Всички тези мъже, минали оттук преди него, добри или лоши, оценявани от историците положително или отрицателно, го гледаха…
„Аз съм историк — каза си Райън. — Написал съм няколко книги. Преценявал съм постъпките на други от безопасното разстояние и на времето, и на пространството. Защо еди-кой си не видял това? Защо еди-кой си не направил онова?“ Сега, когато вече беше твърде късно, разбираше, че не е бил прав. Сега той бе тук и отвътре нещата изглеждаха съвсем различно. Отвън можеш да гледаш вътре, като първо оглеждаш наоколо, за да обхванеш цялата информация и да я анализираш, докато минава покрай теб, да я спреш, когато трябва, дори да я върнеш обратно, за да я разбереш по-добре, и имаш достатъчно време, за да подредиш нещата.
Но отвътре изобщо не беше така. Тук всичко се стоварваше право отгоре ти като връхлитащи едновременно от всички посоки влакове, движещи се по свои собствени разписания и оставящи съвсем малко пространство да маневрираш или обмисляш. Райън вече го чувстваше. А хората от портретите обикновено бяха идвали на това място, разполагайки с лукса на достатъчното време да помислят за възкачването си, на доверените съветници и добрата воля, лукс, с който той не разполагаше. Историците обаче нямаше да отделят на това повече от един бегъл параграф или може би дори цяла страница преди да преминат към безмилостния си анализ.
Джак знаеше, че всичко, което каже или направи, ще бъде подложено на анализ — и то не само от този момент насетне. Сега хората щяха да търсят в миналото му данни за неговия характер, разбирания, добри или лоши постъпки. От мига, в които самолетът се бе стоварил върху сградата на Капитолия, той беше станал президент и отсега нататък през идните поколения всеки негов дъх щеше да бъде разглеждан в нова и безмилостна светлина. Ежедневният му живот нямаше да е частен и дори в смъртта си нямаше да е в безопасност от придирчивия поглед на хора, които нямаше да си имат и представа какво е дори просто да влезеш в този прекалено огромен дом-кабинет-музей и да знаеш, че това е твоят затвор за вечни времена. Решетките може би бяха невидими, но именно поради това дори още по-истински.
Толкова много мъже бяха копнели за тази работа, само за да открият колко ужасна и разочароваща е тя. Джак го знаеше от собствените си исторически занимания и от личните си наблюдения върху трима мъже, обитавали Овалния кабинет. Предполагаше се, че те поне бяха дошли тук с отворени очи и навярно можеха да бъдат обвинявани, че егото им е стояло над разума. А колко по-зле беше за човек, който никога не го бе искал? И дали поради тази причина историята щеше да съди Райън по-меко? Това си струваше едно иронично изсумтяване. Не, той беше дошъл в тази сграда в момент, когато неговата страна бе в нужда, и ако не посрещнеше тази нужда, щеше да е проклет завинаги, въпреки че бе заел поста съвсем случайно — осъден от един сега мъртъв мъж да върши работата, за която другият беше копнял.
За Службата за сигурност това бе време да се поотпусне. Щастливци, каза си Райън. Тяхната работа беше да пазят него и семейството му. А сега неговата работа бе да пази тях и техните семейства, както и милиони други.