Выбрать главу

Мъжът протегна ръка към чашата портокалов сок. Често ли? Та това не се бе случвало никога, нали? Въпросът беше философски. Като се върнеше назад в историята, можеше да каже, че убийците са били в състояние да събарят или поне да обезглавяват правителства, но тогава подобна задача е означавала елиминирането на един-единствен човек, а въпреки умението на емисарите съвременният свят беше прекалено сложен. Дори да убиеш президент или премиер-министър — даже един от последните останали крале, в които са се вкопчили някои нации — друг ще заеме вакантното място. И в този случай очевидно бе станало така. Но имаше разлика. Нямаше правителство, чиито членове да застанат зад новия президент и гневните им лица да изразяват солидарност, решителност и последователност. Ако когато самолетът беше паднал, бе готово нещо друго, нещо по-голямо и по-важно, тази красота щеше да е още по-прекрасна. Положението не можеше да се промени, но както при всички такива събития, и от успеха, и от провала му можеше да се научи много, а последиците, съзнателно търсени или не, бяха съвсем, съвсем истински.

В този смисъл това беше трагедия. Пропиляна възможност. Само да бе знаел. Само мъжът, който беше насочил самолета към крайната му цел, да бе съобщил на някой за намерението си. Но мъчениците не правеха така, нали? Тези глупци трябваше да мислят сами, да действат сами и сами да загинат, а в личния им успех се коренеше окончателният провал. Или може би не. Все пак резултатите бяха налице…

— Господин президент? — Един от агентите от Службата за сигурност беше вдигнал телефона. Обикновено тази работа се вършеше от служителка от военноморските сили, но охраната все още бе прекалено травмирана, за да позволи някой да влезе в стаята. — От ФБР, сър.

Райън взе телефона от мястото му под бюрото.

— Да?

— Тук е Дан Мъри. — Джак едва не се усмихна, когато чу познатия глас, при това приятелски. С Мъри наистина бяха приятели много отдавна и той сигурно беше искал да каже «Здрасти, Джак», но не го направи — не можеше да се държи толкова свойски, без да е поканен — и дори Джак да го бе насърчил, щеше да се почувства неудобно и нямаше да поеме риска да го смятат за блюдолизец в собствената му служба. Поредната пречка пред нормалния живот, помисли си Джак. Дори приятелите му вече започваха да се дистанцират.

— Какво има, Дан?

— Съжалявам, че те безпокоя, но някой трябва да ни каже кой ръководи разследването. В момента на Капитолия е пълно с хора и…

— Единно командване — горчиво отбеляза Джак. Не трябваше да пита защо му се обажда Мъри. Всички, които можеха да решат въпроса на по-ниско равнище, бяха мъртви. — Какво казва законът за този случай?

— Всъщност нищо — отвърна Мъри притеснено. Не искаше да безпокои човека, който само допреди часове бе негов приятел и в не толкова официална обстановка все още можеше да е. Но работата си беше работа и трябваше да се върши.

— Смесване на юрисдикции?

— Абсолютно — с невидимо кимване потвърди Мъри.

— Предполагам, че наричаме случая «терористичен акт». В това отношение с теб имаме традиция, нали? — попита Джак.

— Така е, сър.

«Сър» — помисли си Райън. — По дяволите!“ Но трябваше да вземе решение.

— В този случай Бюрото е главната инстанция. Всички да докладват на теб. Избери някой подходящ да движи нещата.

— Да, сър.

— Дан?

— Да, господин президент?

— Кой е най-старши във ФБР?

— Заместник-директор Чък Флойд. Той е в Атланта, където трябва да изнесе реч и… — Сигурно имаше още заместник-директори, всички до един по-старши от Мъри…

— Не го познавам. Но познавам теб. Ти си временен директор, докато не дам друго разпореждане. — Райън веднага почувства, че думите разтърсиха събеседника му.