Домът на коменданта на корпуса на морската пехота беше от началото на деветнайсети век, една от малкото служебни сгради, останали неизгорени от англичаните през 1814 година. Но комендантът беше мъртъв. Вдовец с големи деца, той бе живял тук сам до тази последна нощ. Сега на верандата стоеше полковник с кобур на кръста. Около къщата бе разположен цял взвод пехотинци.
— Господин президент, семейството ви е тук в пълна безопасност — незабавно докладва полковник Марк Портър. — Периметърът е обезопасен с въоръжен взвод, всеки момент очакваме и още един.
— А медиите? — попита Прайс.
— Нямам никакви заповеди за това. Наредено ми е да пазя гостите ни. Единствените хора в радиус от двеста метра са онези, чието място е тук.
— Благодаря ви, полковник — каза Райън, без да го е грижа за медиите, и се насочи към вратата. Един сержант я държеше отворена и отдаваше чест и Райън, без да се замисля, отвърна на поздрава. Вътре друг му показа стълбите — и също отдаде чест. Стана му ясно, че не може да отиде сам никъде. Прайс, още един агент и двама морски пехотинци го последваха нагоре по стълбите. В коридора на втория етаж имаше двама агенти от Службата за сигурност и още петима пехотинци. Накрая, в 23:54, той влезе в спалнята, където седеше жена му.
— Здрасти.
— Джак — обърна глава Кати. — Всичко това истина ли е?
Той кимна, после седна до нея.
— Децата?
— Спят… Нищо не знаят.
Замълчаха.
— Мъртъв ли е президентът? — попита Кати и се обърна да види лицето му. — Почти не го познавах.
— Добър човек. Децата му са в Белия дом… Не знаех какво да правя. Затова дойдох тук. — Райън вдигна ръка към яката си и разхлаби вратовръзката. Реши да не безпокои децата. Сигурно бяха уморени от дългия път.
— А сега?
— Трябва да поспя. Ще ме събудят в пет.
— Какво ще правим?
— Не знам. — Джак смъкна дрехите си. Надяваше се, че новият ден ще донесе някои от отговорите, които криеше нощта.
2.
ПРИЗОРИ
Бяха точни като електронните си часовници. Когато го сепна съвсем тихо почукване по вратата, му се стори, че едва е затворил очи. Последва кратък миг на объркване, типичен за събуждането на всеки човек където и да било другаде освен в собственото му легло: „Къде съм?“ Първата му логична мисъл беше, че е сънувал и че може би…
Но вътрешното му чувство веднага му подсказа, че най-ужасният сън все още е действителност. Намираше се на чуждо място и нямаше друго обяснение. Ураганът го бе понесъл във вихрена стихия от ужас и смут, после го бе захвърлил тук. Измъкна се изпод завивките и тръгна към вратата.
— Идвам, изчакайте минутка — каза Джак на дървената врата, после се сети, че тази стая не е свързана с баня и че трябва да отвори вратата.
— Добро утро, господин президент. — Млад сериозен агент му подаде хавлиен халат. Собствения му халат.
— Снощи ви донесохме някои неща — шепнешком поясни агентът. Друг агент му подаде доста овехтялата червеникава домашна роба на Кати. Значи снощи някой бе нахлул в дома им, тъй като той не беше давал ключовете си на никого; и сигурно бяха изключили сложената преди няколко години алармена инсталация. Той се върна при леглото, остави робата и отново се насочи към вратата. Трети агент го поведе по коридора към една свободна баня. На закачалка висяха току-що изгладени четири костюма и четири ризи, наред с няколко вратовръзки и всичко останало. Усърдието не се дължеше толкова на вдъхновение, колкото на отчаяние, осъзна Джак. Персоналът знаеше или поне имаше представа какво преживява той и всяко нещо, което можеше да го улесни, се изпълняваше с отчаяна перфектност. Някой дори бе лъснал до блясък трите му чифта черни обувки. Никога не бяха изглеждали толкова добре, помисли си Райън на път за банята — където, разбира се, откри всичките си принадлежности, дори обичайния си лимонов сапун. Освен това бяха донесли козметичните кремове, които използваше Кати. Никой не си мислеше, че да си президент е лесно, но сега той беше заобиколен от хора, изпълнени с мрачната решителност да не допуснат да го смути и най-малкото притеснение.
Топлият душ поотпусна стегнатите му мускули и забули огледалото с пара, което направи нещата да изглеждат още по-добре, докато се бръснеше. Обичайните му сутрешни занимания приключиха до 5:20. После Райън тръгна надолу. През прозореца видя, че на плаца охранява фаланга облечени в защитни униформи морски пехотинци. Дъхът им излизаше на малки бели облачета пара. Другите, които бяха вътре, заставаха мирно, когато минаваше покрай тях. Той и семейството му бяха поспали няколко часа, но тези сигурно не бяха мигнали. Трябваше да запомни това. Апетитен аромат го привлече в кухнята.