— Кога ще получим сигурна информация от разследването? — попита президентът.
— Не може да се каже, господин…
Райън вдигна поглед от белгийската правителствена телеграма.
— Познаваме се отдавна, нали, Дан? Аз не съм Господ, ясно? Никой няма да те застреля, ако от време на време използваш собственото ми име.
— Добре — усмихна се Мъри. — Всяко голямо разследване е непредсказуемо. Резултатите просто идват, рано или късно, но идват. Пратили сме добър екип от следователи.
— Какво да кажа на медиите? — Джак разтърка уморените си от четене очи. Може би Кати беше права. Може би най-после наистина му трябваха очила. Пред него лежеше напечатано изявлението за сутрешното му излизане по телевизионните канали, чиято поредност бе избрана по жребий. Си Ен Ен в 7:08, Си Би Ес в 7:20, Ен Би Си в 7:37, Фокс в 8:08. Всичко щеше да се излъчва от залата „Рузвелт“, камерите вече чакаха. Някой беше решил, че официалната реч е излишна и че всъщност не е подходяща за ситуацията, докато няма нищо съществено, което да съобщи. Просто спокойно, достойно и преди всичко неофициално представяне пред хора, които четат вестниците си и пият сутрешното кафе.
— Въпросите няма да са остри. Вече сме се погрижили — увери го ван Дам. — Отговаряй им. Говори бавно и ясно. Опитай се да изглеждаш колкото се може по-спокоен. Без драматизъм. Хората не искат това. Нужно им е да знаят, че някой е поел командването, отговаря на телефоните и прочее. Знаят, че е прекалено рано да кажеш или направиш нещо съществено.
— А децата на Роджър?
— Предполагам, че още спят. Роднините им вече пристигнаха. В момента са в Белия дом.
Президентът Райън кимна, без да вдига очи. Беше му трудно да срещне погледа на хората около масата за закуска, особено когато разговаряха по такъв въпрос. И за това си имаше план. Носачите навярно вече бяха тръгнали натам. Семейството на Дърлинг — онова, което бе останало от него — щеше да бъде преместено от Белия дом любезно, но бързо, защото това вече не беше тяхната къща. Страната имаше нужда там да е някой друг и този някои трябваше да се чувства колкото е възможно по-удобно, а това означаваше да се премахнат всички видими следи от предишния обитател. „Брутално“ — осъзна Джак. Но това бе работата му. Несъмнено бяха пратили психолог, който да помогне на членовете на семейството да преодолеят мъката си, да ги „обработи“ толкова успешно, колкото му позволява състоянието на медицинската наука. Но на първо място стоеше страната. В безпощадната математика на живота дори една толкова сантиментална нация като народа на Съединените американски щати трябваше да продължи напред. Когато дойдеше време Райън да напусне Белия дом, по един или друг начин щеше да се повтори същото. Беше се случвало дори след полагането на клетвата на приемника му бившият президент да слезе пеша по хълма до гара „Юниън“, за да си купи билет за влака, който да го отведе у дома. Сега използваха специални екипи и семейството несъмнено щеше да пътува със самолет на военновъздушните сили, но децата, така или иначе, щяха да си отидат и да оставят училището и новите си приятели, за да се върнат в Калифорния. Отвратителна работа, но работа, помисли си Райън, докато разсеяно гледаше белгийската телеграма. Колко по-добре за всички щеше да е, ако самолетът не се беше разбил в сградата на Капитолия…
Отгоре на всичко рядко му се беше случвало да утешава децата на човек, когото познава, и никога не бе отнемал дома им. Той поклати глава. Вината не беше негова, такава му бе работата.
В телеграмата се отбелязваше, че в продължение на по-малко от трийсет години Америка на два пъти е помагала за спасяването на тази малка страна, а после я е защитавала като член на НАТО, че между Америка и държавата, която повечето американски граждани биха се затруднили да открият на картата, съществува кръвна и приятелска връзка. И това беше вярно. Каквито и грешки да бе допускала страната му, колкото и да беше несъвършена, колкото и безчувствени да изглеждаха някои нейни действия, Съединените американски щати в повечето случаи бяха постъпвали правилно. Благодарение на тях светът бе станал по-добър и именно по тази причина работата трябваше да се върши.
Инспектор Патрик О’Дей беше благодарен на студа. Кариерата му на следовател наближаваше трийсет години и той не за първи път се намираше сред голям брой трупове. Първият му случай бе в Мисисипи — единайсет жертви от едно неделно училище, взривено от Ку-клукс-клан. Тук поне студът не допускаше ужасната смрад на мъртви човешки тела. Всъщност никога не се беше стремил към високия си пост в Бюрото — „инспектор“ бе длъжност с променливо значение от гледна точка на йерархията. В неговия случай, подобно на Дан Мъри, О’Дей работеше като специалист по заплетените дела и от Вашингтон често го пращаха да помага на други места. Добре известен като превъзходен оперативен работник, той можеше да се занимава с истински случаи, били те големи или малки, вместо да ги контролира на високо равнище, което намираше за досадно.