— Всичко ще се оправи — каза Анри ван Дам.
„Не, няма“ — искаше да каже Джак.
Но не можеше.
3.
ВНИМАТЕЛЕН ПОГЛЕД
На източната стена на залата „Рузвелт“ висеше Нобелова награда за мир на едновремешния президент за „успешното“ му посредничество в Руско-японската война. Историците твърдяха, че усилията му само са насърчили японските империалистически амбиции и така са наранили руската душа, че Сталин изпитвал нужда да отмъсти за унижението на страната си. Специално това наследство на Алфред Нобел обаче винаги беше повече политическо, отколкото реално. Залата се използваше за средно големи обеди и срещи, а и се намираше в удобна близост до Овалния кабинет.
— Насам. — Един от агентите отвори някаква врата и Райън видя президентската гримьорка. Срещата беше неофициална и гримьорката, петдесетинагодишна жена, носеше всичко необходимо в голям куфар от изкуствена кожа. Колкото и пъти да бе излизал по телевизията — на предишния си пост като съветник по въпросите на националната сигурност доста често, — Джак така и не успя да свикне и трябваше да извика на помощ целия си самоконтрол, за да не Се върти, докато нанасяха течната основа с дунапренена гъба върху лицето му, после пудра и спрей за коса. През цялото време жената, която изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи, не промълви нито дума.
— И аз го харесвах — каза й той. Ръцете й замръзнаха и погледите им се срещнаха.
— Винаги беше толкова мил. Мразеше всичко това, точно като вас, но никога не се оплакваше и обикновено разказваше по някой виц. Понякога гримирах и децата, просто за забавление. Харесваше им, даже на момчето. Играеха пред камерите и снимачните екипи им даваха записа, и…
— Разбирам. — Райън хвана ръката й. Най-накрая бе срещнал човек от персонала, който не се държеше изцяло делово и не го караше да се чувства като животно в зоологическа градина. — Как се казвате?
— Мери Абът. — От очите й капеха сълзи.
— Откога работите тук?
— Точно преди господин Картър да напусне Белия дом. — Госпожа Абът изтри очи и се успокои.
— Е, може би трябва да ви поискам съвет — внимателно каза той.
— О, не, аз не знам нищо. — Тя се усмихна засрамено.
— Аз също. Предполагам, че просто ще трябва сам да разбера. — Райън погледна в огледалото. — Свършихте ли?
— Да, господин президент.
— Благодаря ви, госпожо Абът.
Сложиха го да седне в дървен стол с облегалки за ръцете. Прожекторите вече бяха включени и температурата в стаята достигаше четирийсетина градуса или поне така му се струваше. Един от техниците защипа на вратовръзката му микрофон, много внимателно, също като госпожа Абът — само защото над всеки от персонала висеше по един агент от Службата за сигурност, а над цялата охрана бдеше Андреа Прайс, която ги наблюдаваше от вратата. Очите й бяха присвити и подозрителни, въпреки факта, че всяко съоръжение в стаята беше грижливо проверено, а всеки от хората постоянно се следеше. Наистина, можеше да се направи пистолет от неметални части, но пистолетите все пак бяха обемисти. Осезаемото напрежение на охраната се предаваше дори на хората от телевизията, които внимаваха да не крият ръцете си и ги движеха съвсем бавно.
— Две минути — съобщи продуцентът, информиран по слушалките си. — Току-що започнаха бизнес-новините.
— Успяхте ли да поспите снощи? — попита главният кореспондент на Си Ен Ен в Белия дом. Също като всички останали, той искаше бързи и ясни впечатления от новия президент.
— Не много — почувствал се изведнъж напрегнат, отвърна Джак. Камерите бяха две. Той кръстоса крака и стисна ръце в скута си, за да избегне нервните движения. Как точно се предполагаше, че трябва да изглежда? Тържествен? Потресен от мъка? Изпълнен със спокойна увереност? Съкрушен? Вече бе малко късно за това. Защо предварително не попита Арни?
— Трийсет секунди — предупреди продуцентът.
Джак се опита да се оправи сам. Позата му на стола щеше да държи тялото му неподвижно. „Просто отговаряй на въпросите. Правиш го толкова отдавна.“
— Сега е седем часът и осем минути — право към камерата зад Джак каза кореспондентът. — Ние сме в Белия дом с президент Джон Райън. Господин президент, измина една дълга нощ, нали?
— Наистина — съгласи се Райън.
— Какво можете да ни кажете?
— Както знаете, спасителните операции продължават. Трупът на президента Дърлинг все още не е намерен. Координатор на разследването е ФБР.