— И доблестен, струва ми се. — Премиерът замълча за миг. Странно, че те двамата, които никога не се бяха срещали и само допреди седмица бяха воювали един срещу друг, вече трябваше да са станали приятели. — Той е самурай.
Русата кореспондентка на Ей Би Си се казваше Джой, което поради някаква причина се стори на Райън напълно неподходящо за този ден, но навярно така я бяха кръстили родителите й и нямаше какво да се направи. Ако Мария от Си Би Ес беше хубавичка, Джой бе ослепителна и може би това беше причината Ей Би Си да има най-гледаната сутрешна информационна емисия. Тя стисна ръката му топло и дружелюбно — в жеста имаше и нещо друго, което едва не накара сърцето на Джак да спре.
— Добро утро, господин президент — меко каза кореспондентката. Гласът й бе по-подходящ за вечерно парти, отколкото за сутрешните новини.
— Заповядайте — посочи към стола срещу себе си Райън.
— Сега е осем без десет. Намираме се в залата „Рузвелт“ в Белия дом, за да разговаряме с президент Джон Патрик Райън — изгука към камерата тя. — Господин президент, страната ни преживя дълга и тежка нощ. Какво можете да ни кажете?
Райън беше толкова претръпнал, че отвърна съвсем несъзнателно. Говореше спокойно, малко механично, и гледаше право в репортерката, както му бяха казали да прави. В този случай не му бе трудно да се концентрира върху влажните й кафяви очи, макар че беше объркващо да гледа толкова дълбоко в тях толкова рано сутринта. Надяваше се да не му проличи прекалено много.
— Господин президент, последните няколко месеца бяха изключително травмиращи за всички нас, а последната нощ — още повече. След няколко минути ще се срещнете със съветниците си по въпросите на националната сигурност. Какви са основните ви проблеми?
— Джой, много отдавна един американски президент е казал, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх. Днес нашата страна е толкова силна, колкото и вчера…
— Да, вярно е. — Даряеи се беше срещал веднъж с Райън. Тогава американецът се беше държал нагло и предизвикателно като куче, което смело се зъби, застанало пред господаря си — или поне така му се бе струвало. Но сега господаря го нямаше, а кучето беше тук, впило очи в красива, но разпусната жена. Даряеи остана изненадан, че езикът му не е изплезен и не му текат слюнки. Дължеше се на умората. Ясно се виждаше, че Райън е изтощен. А как иначе? Той приличаше на страната си, реши аятолахът. Може би външно бе силен. Райън все още беше млад мъж с широки рамене и изправена стойка. Очите му бяха ясни, гласът твърд, но когато го питаха за мощта на страната му, той спомена за страха и за страха от страха. Интересно.
Даряеи отлично знаеше, че силата и мощта са по-скоро състояния на ума, отколкото на тялото, факт, който се отнасяше както за хората, така и за нациите. За него Америка представляваше загадка, нейните лидери също. Но колко му трябваше да знае? Америка беше безбожна страна. Точно затова това момче Райън приказваше за страха. Без Бог и на държавата, и на хората им липсваше посока. Някой бе казал, че същото се отнася за родината на Даряеи, но ако това изобщо беше вярно, то се дължеше на друга причина, поне според него.
Подобно на всички хора по света, Даряеи се съсредоточи върху лицето и гласа на Райън. Отговорът на първия въпрос бе очевидно механичен. Каквото и да знаеха за инцидента, те нямаше да го кажат. Навярно не знаеха много, но това беше разбираемо. Денят му бе дълъг и Даряеи го използва полезно. Извика при себе си шефа на американското бюро (всъщност цял отдел в правителствената сграда в Техеран) в министерството на външните работи и нареди да му изготвят доклад за работата на американското правителство. Положението се оказа още по-добро, отколкото се беше надявал. Не можеха да приемат нови закони, да събират нови данъци и да отделят пари, докато не се възстановеше Конгресът им, а за това щеше да е нужно време. Бяха обезглавени почти всичките им министерства. Сега това момче Райън — Даряеи бе седемдесет и две годишен — представляваше американското правителство, а аятолахът не остана впечатлен от онова, което видя.