— Нищо, с което да разполагаме в Съвета по национална сигурност, господин президент. Вие знаете потенциалните горещи точки не по-зле от мен, разбира се, а те се променят постоянно — отвърна офицерът уклончиво. Изражението на Райън не се промени. Той беше виждал същото и преди. Истинският разузнавач не се страхува от смъртта, не се страхува да завари жена си в леглото с най-добрия си приятел, не се страхува от нито една от превратностите на живота. Офицерът от националното разузнаване обаче се страхуваше да не би да се окаже, че греши в нещо, което е заявил официално. Но пък можеше лесно да избегне това: като никога и за нищо не заема твърда позиция. В края на краищата тази болест не се ограничаваше само до изборните длъжности. Единствено президентът трябваше да заема позиция и Джак имаше късмет, че разполага с такива опитни експерти, които да му осигуряват необходимата информация, нали?
— Нека ви кажа нещо — след като помисли няколко секунди, рече Райън.
— За какво става дума, сър? — предпазливо попита офицерът.
— Не искам просто да ми съобщавате онова, което знаете. Искам да ми казвате какво смятате вие и хората ви. Отговорността за онова, което знаете, е ваша, а аз ще поема отговорността да действам на основата на онова, което мислите. Бил съм в разузнаването и съм правил това, нали така?
— Разбира се, господин президент. — Мъжът си позволи усмивка, която скри ужаса му от тази перспектива. — Ще предам на хората ми.
— Благодаря ви. — Райън го освободи и в този момент осъзна, че му трябва съветник по въпросите на националната сигурност, на когото да може да разчита. Зачуди се откъде ли може да намери такъв.
Вратата се разтвори като че ли по магия и пропусна навън офицера от разузнаването — беше я отворил един от агентите от Службата за сигурност, наблюдавал през шпионката по-голямата част от брифинга. Сега идваше ред на министерството на отбраната.
Групата се водеше от мъж с две звезди12 на пагона, който му подаде пластмасова карта.
— Господин президент, трябва да сложите това в портфейла си.
Джак кимна — знаеше какво е това още преди да докосне с ръце оранжевата пластмаса. Приличаше на кредитна карта, но върху нея имаше серии от групи цифри…
— Коя? — попита Райън.
— Вие решете, сър.
Райън се подчини и два пъти прочете третата група. С генерала имаше двама офицери, полковник и майор. И двамата записаха избраните от него цифри и му ги прочетоха два пъти. Сега президентът Райън беше в състояние да заповяда изстрелване на стратегически ядрени оръжия.
— Защо е необходимо това? — попита той. — Миналата година изхвърлихме последните балистични оръжия.
— Господин президент, все още разполагаме с ракети, които могат да бъдат снабдени с бойни глави W-80, плюс гравитационни бомби В-61, предназначени за нашите бомбардировачи. Нужно ни е вашето разрешение за задействане на Звената за допустими действия — ЗДД — и смятаме, че трябва да ги задействаме колкото е възможно по-скоро, просто в случай…
— …че нещо стане с мен — довърши мисълта му Райън. „Сега си адски важен, Джак — прошепна му някакъв тихичък, отвратителен глас. — Сега можеш да заповядаш ядрено нападение.“
— Мразя тези проклети неща. Винаги съм ги мразил.
— Не се и предполага, че трябва да ги обичате, сър — съчувстващо му отвърна генералът. — Както знаете, морската пехота разполага с постоянно готова ескадра хеликоптери VMH-1, за да ви изведат на сигурно място при опасност, и…
Райън продължи да служа военния и в същото време се зачуди дали не трябва да постъпи като Джими Картър: „Добре, да видим тогава. Кажете им, че искам да ме вземат СЕГА.“ И тази президентска заповед бе донесла на морската пехота голям срам. Но сега той не можеше да направи това, нали? Щяха да го помислят за параноичен глупак и нямаше да повярват, че просто иска да провери дали системата наистина действа така, както твърдят. Освен това днес VMH-1 определено биха реагирали.
Четвъртият член на групата беше подофицер в цивилни дрехи, който носеше съвсем обикновено наглед куфарче, известно като „футболната топка“ — в него имаше папка с план за атака, всъщност много планове.
— Дайте да видя — посочи към куфарчето Райън. Подофицерът се поколеба, после го отключи и му подаде една синя папка. Президентът я отвори.
— Сър, не сме внасяли промени, откакто…
Първият раздел бе озаглавен „Основни възможности за нападение“. В него имаше карта на Япония и много от градовете бяха отбелязани с разноцветни точици. Легендата отдолу показваше какво означават точиците от гледна точка на спуснатия мегатонаж — навярно друга страница представяше броя на предвижданите човешки жертви. Райън отвори пръстените на папката и извади целия раздел.