— Кой ръководи операцията? — попита Джак и се насочи към групата пожарникари. Вече започваше да трепери в лекия си вълнен костюм. Началниците трябваше да са онези с белите шапки, нали така? И с леките коли. Шефовете не пътуват с камиони.
— По дяволите, господин президент! — извика Андреа Прайс. Други агенти изтичаха пред него, а морските пехотинци не можеха да решат дали да тръгнат пред групата, или да я последват. Не бяха обучавани да действат в подобна ситуация, а шефът току-що бе отменил действащите правила на Службата за сигурност. Един от агентите се досети, изтича до най-близката пожарна кола и се върна с гумиран плащ.
— Студено е, сър — каза специален агент Прайс, докато помагаше на Райън да се облече като един от неколкостотинте пожарникари наоколо. После одобрително му намигна и кимна — първият миг на поотпускане, откакто боингът се бе стоварил върху Капитолия. Президентът Райън — поне според нея — не схвана истинската причина за тежкия плащ. Охраната щеше да запомни този момент като начало на голямата надпревара — Службата за сигурност срещу президента на Съединените щати или най-общо — състезание между егото и ласкателството.
Първият шеф, когото откри, говореше по ръчната си радиостанция и се опитваше да насочи пожарникарите по-близо до пламъците. До него стоеше човек в цивилно облекло, който придържаше върху предния капак на автомобила огромен свитък — навярно планове на сградата, помисли си Джак. Райън изчака на няколко крачки, докато шефът свърши командите си по радиостанцията.
— И, за Бога, внимавайте да няма разхлабени камъни — даде последната си заповед Пол Магил, после се обърна и разтърка очи. — Кой сте вие, по дяволите?
— Това е президентът — каза Прайс.
Магил премигна, бързо погледна към въоръжената охрана, после върна очи към Райън и каза:
— Адски зле е.
— Открихте ли някого?
Магил поклати глава.
— От тази страна не. От другата — трима мъртви. Според нас са били в гардеробната на председателя на Конгреса, някъде там, и експлозията навярно просто ги е изхвърлила през прозорците. Двама куриери и едно от момчетата от Службата за сигурност, целите обгорени и разкъсани. Провеждаме разследване — е, поне се опитваме — но засега изглежда, че дори хората, които не са изгорели, са се задушили, и резултатът е същият. — Пол Магил беше висок колкото Райън, но доста по-едър и чернокож. Ръцете му бяха на големи светли петна, които свидетелстваха за близка битка с огъня, водена някъде в професионалното му минало. Набръчканото му лице издаваше само тъга и разбиране, защото огънят не беше враг на човека, а безмозъчна стихия, която изпълва с ужас късметлиите и унищожава останалите. — Може и да имаме късмет. Отделни хора в малки стаи със затворени врати и така нататък, сър. Според плановете в тази проклета сграда има милиони помещения. Може и да измъкнем някой оцелял. Случвало ми се е и преди. Но повечето… — Магил поклати глава, после продължи: — Ако няма нови проблеми, пожарът сигурно няма да се разпространи много повече.
— И нито един оцелял от залата?
— Не — поклати глава Магил.
— Искам да видя — импулсивно рече Джак.
— Не — рязко възрази Магил. — Прекалено опасно е. Сър, това си е мой пожар, мои са и правилата, нали?
— Трябва да видя — настоя Райън. Очите на двамата се срещнаха. Магил отново погледна въоръжената охрана и погрешно реши, че тя ще подкрепи новия президент, ако този човек наистина е такъв. Когато го бяха повикали по тревога, не бе гледал телевизия.
— Това не е добре, сър.
На Хаваите беше точно след залез слънце. Контраадмирал Робърт Джексън се приземяваше в базата на военноморските сили „Барбърс“. С периферното си зрение забеляза добре осветените хотели по южния бряг на Оаху1 и докато прелиташе покрай тях, се зачуди колко ли струва сега престоят в някой от тях. Не бе ги посещавал, откакто беше на двайсетина години, когато двама-трима военноморски летци си поделяха една квартира и така спестяваха пари, за да завоюват баровете и да впечатляват местните жени. Неговият „Томкет“ се приземи леко, въпреки продължителния полет и трите зареждания във въздуха, защото Роби все още се смяташе за боен пилот и следователно за нещо като майстор. Изтребителят постепенно намали скоростта, после зави надясно по пистата.
— „Томкет“ пет-нула-нула, продължи до края…
— Бил съм тук и преди, госпожице — с усмивка отвърна Джексън, в нарушение на правилника. Но той беше адмирал, нали? Боен пилот и адмирал. На кого му пукаше за правилата?
— Пет-нула-нула, очаква ви кола.
— Благодаря ви. — Роби я видя до най-далечния хангар. До нея моряк размахваше обичайните светлинни палки.