— Капитане! — докладва един дребен офицер от радиоелектронното разузнаване. — Засякохме самолети с радари във въздуха. Изглежда са два хариъра, разстояние неизвестно, пеленг постоянен, силата на сигнала нараства непрекъснато.
— Благодаря. Това е свободно небе, докато някой не оспори твърдението ми — напомни Кемпър на всички.
Може и да беше учение, но индийската група бойни кораби бе изминала през последния ден четиридесет мили, вместо да курсира напред-назад, на изток и запад, прекосявайки собствения си фарватер. При ученията поначало нямаше толкова строго спазване на курс или формация. Ситуацията ясно сочеше на капитана на „Анцио“, че индийците се държат така, сякаш тази част на океана им принадлежи. А по някаква случайност те се намираха точно между КОМЕДИЯ и мястото, към което се бяха запътили.
Тайната вече не съществуваше. Всички се преструваха, че обстановката е мирновременна. „Анцио“ беше оборудван със съоръжението СПАЙ-1, мощен радар, който можеше да излъчва милиони ватове в секунда. Индийците също бяха включили техните на пълна мощност.
— Капитане, имаме неопознати самолети, неизвестни многобройни въздушни цели с пеленг нула-седем-нула, диапазон две-една-пет мили. Нямат служебна отметка, не са граждански. Обозначение Рейд-Едно.
— Няма излъчвания по пеленга — докладва радиоелектронното разузнаване.
— Много добре. — Командирът преметна крак върху крак. Във филмите при подобна ситуация Гари Купър палеше цигара.
— Рейд-Едно са четири самолета в бойна формация, скорост четири-пет-нула възли, курс две-четири-пет. — Тоест навлизаха в периметъра, точно срещу КОМЕДИЯ.
— Проектен анализ на „критическия път“? — попита капитанът.
— Ще преминат в пределите на двадесет мили от техния курс в момента, сър — отвърна отривисто един моряк.
— Много добре. И така, момчета, слушайте. Искам да се работи спокойно и делово. Всички си знаете работата. Когато дойде моментът да се повеселим, аз ще ви го кажа — съобщи той на екипажа на службата за анализ на бойна информация. — Оръжията спокойни. — Това означаваше, че правилата за действие в мирно време все още са в сила и че нищо още не е готово за стрелба — ситуация, която можеше почти мигновено, само със завъртанията на няколко превключвателя, да се промени.
— Анцио, тук Гонзо-Четири, край — обади се глас по радиовръзката „въздух-земя“.
— Гонзо-Четири, тук Анцио, край.
— Анцио — докладва пилотът, — около нас се въртят два хариъра. Единият профуча само на петдесет метра. Закачил е белички яйчица. — Това означаваше, че под крилата има истински ракети, а не учебни.
— Има ли сериозни намерения? — попита офицерът от кулата за управление на полетите.
— Не, само иска да си поиграем малко.
— Предайте му да си продължава пътя по живо по здраво — нареди капитанът. — И да се прави, че не го вълнуваме.
— Слушам, сър. — Съобщението беше предадено.
Тия неща съвсем не бяха нещо необичайно. Пилотите на бойните изтребители си бяха бойни пилоти, това беше добре известно на капитана, и никога не успяваха да надраснат онази възраст, когато закачат момичетата. Той насочи вниманието си към Рейд-Едно. Курсът и скоростта оставаха непроменени. Това не беше враждебен акт. Индийците просто му даваха да разбере, че знаят кой се намира в тяхно съседство. Това беше очевидно от появата на изтребителите на две места по едно и също време. Игра на нерви.
Как да постъпи? Да се пише корав? Да се направи на тъп? На обзет от апатия? Хората често недооценяват психологическия аспект на военните операции. Рейд-Едно вече наближаваше зоната на действие на новите ракети „земя-въздух“ SM2ER.
— Какво мислиш? — обърна се той към помощника си.
— Мисля, че просто се опитват да ни изкарат от релси.
— Съгласен съм. — Капитанът хвърли едно ези-тура наум. — Добре, нарушават пространството на „Орион“. Дайте им знак, че ги виждаме.
След две секунди радарът СПАЙ усили мощността на четири милиона вата, като я насочи по азимута с ширина един градус към приближаващите изтребители и увеличи следенето на целите, което означаваше, че те бяха ударени почти едновременно. Това беше достатъчно да повлияе на апаратурата за откриване на средствата за поражение у противника. В зона с радиус двайсет мили това ударно излъчване можеше дори да я разруши. Този прийом се наричаше „зорк“, а капитанът имаше още два милиона вата резервна мощност. Шегата, която се ширеше в средите им, беше, че ако някой наистина ядоса кораб ЕГИДА, той като нищо може да почне да прави двуглави деца.