Кувейт поначало имаше две тежки бригади, допълвани от моторизирана разузнавателна бригада, оборудвана с противотанкови ракети и създадена да играе ролята на прикриващи войски на границата. Двете тежки бригади, оборудвани и обучени по американския модел, бяха разположени далеч от границата по обичайния начин, така че да могат по-скоро да отразят нападение, отколкото да посрещнат първоначалната атака. 10-и американски полк стоеше между и малко зад тях. Главното командване беше малко объркано. Полковник Магрудър беше най-опитният тактик, но имаше кувейтски офицери по-старши от него — всичките три бригади се командваха от генерали, — а и това беше тяхната страна. От друга страна обаче, страната беше достатъчно малка, за да си позволи да има повече от един основен команден пункт, а Магрудър беше там едновременно и да командва полка си, и да съветва кувейтските командири. Последните бяха едновременно и горди, и напрегнати. По разбираеми причини те бяха доволни от напредъка, който малката им страна бе направила от 1990 година. Нямаше я вече онази войска с персонажи от комедиен филм, която се бе разпаднала при иракската инвазия — макар и някои подразделения да бяха воювали храбро, — и те притежаваха онова, което и по документи, и на външен вид отговаряше на една много способна механизирана войска. Бяха нервни, защото противникът ги превъзхождаше многократно и в жива сила, и в бойна техника, а техните войници имаха да изминат дълъг път преди да започнат да отговарят на американските стандарти за обучение, за които те жадуваха. Едно нещо обаче, което познаваха добре, беше теорията и практиката на стрелбата. Танковите стрелби бяха както приятно прекарване на времето, така и от жизненоважно значение; празните места в техните формации се обясняваха от факта, че двадесет танка се намираха в ремонтните работилници за подмяна на оръдията. Това се вършеше от граждански фирми, докато през това време танковите екипажи маршируваха и чакаха.
Хеликоптерите на 10-и полк летяха покрай границата на страната и радарите им проникваха дълбоко в територията на ОИР в търсене на съмнителни придвижвания. До този момент не бяха забелязали нищо особено. Кувейтските военновъздушни сили поддържаха боен въздушен патрул от четири самолета — останалите самолети бяха на земята в състояние на повишена бойна готовност. Колкото и да бяха превъзхождани в жива сила и техника, това нямаше да бъде повторение на 1990 година. Най-заети бяха инженерите, които копаеха ровове за всички танкове, така че да могат да стрелят укрити в земята, като само куполите им се подават отгоре. Машините бяха покрити с маскировъчни мрежи, за да бъдат невидими от въздуха.
— Ваше височество, трябва да ви благодаря за съдействието ви до този момент — каза Райън по телефона. Часовникът на стената сочеше 2 и 10.
— Джак, ако имаме късмет, те ще видят това и ще останат по местата си — отвърна принц Али бин Шейх.
— Бих искал да се съглася с теб. Време е да ти кажа нещо, което още не знаеш, Али. Нашият посланик ще ви предостави пълната информация по-късно днес. За момента вие трябва да знаете какво замислят съседите ви. Не става въпрос за нефта. — И за четири-пет минути Райън му предаде в сбита форма развоя на ситуацията.
— Сигурен ли си?
— Доказателството, с което разполагаме, ще бъде в ръцете ти след четири часа — обеща Райън. — Не сме казали още дори и на войниците си.
— Могат ли да използват тези оръжия срещу нас? — Естествен въпрос. Биологическата война караше кожата на всеки здравомислещ човек да настръхва.
— Не мислим така, Али. Условията на околната среда при вас са крайно неблагоприятни за това. — Това също беше проверено. Метеорологичната прогноза за следващата седмица беше горещо, сухо и ясно.
— Джак, тези, които използват такова оръжие, са абсолютни варвари.
— Точно затова не се надяваме, че могат да се оттеглят. Те не…
— Не те, Джак. Това е един човек. Един безбожен човек. Кога ще кажете на хората си за това?
— Скоро — отвърна Райън.
— Джак, искам да знаеш, че това не е нашата религия, това не е нашата вяра. Моля те да кажеш това на войниците си.
— Знам това, Али. Но тук не става въпрос за вяра. Тук става въпрос само за власт. Винаги е било така.
— Трябва да се видя с краля.
— Моля те да му предадеш моите уважения. Ние ще бъдем един до друг, Али, точно както тогава. — Линията замлъкна и Джак се обърна към Рътлидж. — Така, къде се намира Адлер в момента?
— Прибира се за пореден път в Тайван — отвърна Рътлидж. Преговорите все още продължаваха, макар и целта им вече да се бе изяснила.
— Добре, той има чиста линия за връзка в самолета. Предай му накратко последния развой на нещата. Да има още нещо, което трябва да направя веднага? — попита той всички.