— Ще се обадя на Индия — каза Даряеи.
— Само навигационни радари… това означава два за въздушно прочесване, вероятно от самолетоносачите — каза офицерът. — Курсовият им азимут е нула-девет-нула, скорост около шестнадесет възела.
Тактическият офицер на „Орион“, казваше се Тако, погледна картата. Индийската бойна група се намираше в най-крайния източен ръб на схемата на придвижване, която следваха от няколко дни. След по-малко от двадесет минути трябваше да обърнат курса на запад. Ако другата страна също обърнеше, нещата започваха да придобиват вълнуващ характер. В момента КОМЕДИЯ беше на сто и двадесет мили от другата формация, а самолетите й доставяха непрекъсната информация на „Анцио“ и „Кид“. Под крилата на четиримоторния „Локхийд“ имаше четири ракети „Харпун“. Бели, тоест с бойни заряди. Самолетът сега беше под тактическото командване на капитан Кемпър, който бе на борда на „Анцио“, и по негова заповед те щяха да изстрелят тези ракети, по две на всеки индийски самолетоносач. Няколко минути по-късно щеше да последва сборен залп от ракети „Томахоук“ и още „Харпуни“.
— Нещо от радиообмена на самолетите? — попита Тако.
— Нищо, сър, абсолютно нищо.
— Хм.
Орионът летеше на пределно ниска височина и вероятността противниковата страна да го открие беше много малка, макар и да използваха апаратура за търсене на въздушни цели. Той се изкушаваше да се вдигне високо и да използва собствения си радар. Какво имаше срещу тях? Беше ли възможно няколко кораба да са се отделили от групата, да кажем, и да са се запътили на запад, за да изстрелят ракети в друга посока? Не можеше да разбере какво си говореха или какво замисляха. Всичко, с което разполагаше, бяха изчислените от компютри курсове, базирани на излъчваните от другата страна сигнали. Компютрите знаеха къде се намират самолетите във всеки момент благодарение на Глобалната спътникова система за позициониране. Оттам вече пеленгът към радарните източници помагаше да се изчисли тяхното местоположение и…
— Промяна в курса?
— Никаква. Все още напредват с азимут нула-девет-нула с шестнадесет възела в час.
— Да, флотът ни е в открито море — каза му министър-председателката.
— Видяхте ли американските кораби?
Водачката на индийското правителство беше сама в кабинета си. Телефонното обаждане не беше неочаквано за нея, макар и да не го бе желала.
Ситуацията се беше променила. Президентът Райън, макар и по нейно мнение да беше слаб — кой освен някой слаб мъж би могъл да заплашва суверенна страна? — все пак бе успял да я изплаши. Ами ако чумата в Америка беше работа на Даряеи? Тя нямаше доказателства за това, а и никога не би направила опит да търси такава информация. Страната й никога не би се обвързала с такъв акт. Райън я бе попитал — колко пъти? четири? пет? — за уверение, че индийският флот няма да окаже препятствия на придвижването на американските кораби. Но само веднъж бе споменал оръжия за масово поразяване. Това беше най-смъртоносната дума в международния дипломатически език. Още повече че Америка притежаваше само един вид такова оръжие и поради тази причина гледаше на биологическите и химическите оръжия като на ядрени. Това довеждаше до следващото заключение. Самолетите воюваха със самолети. Корабите — с кораби. Танковете — с танкове. Всяка страна отвръщаше на нападение с оръжието, използвано от противника. „С цялата мощ и гняв“ — спомни си думите му тя. Райън съвсем открито бе заявил, че ще предприеме действия, съответстващи на природата на предполагаемата атака от страна на ОИР. Не беше за пренебрегване и онова идиотско нападение срещу малката му дъщеря. Тя си спомни онзи ден в Източната зала, след погребението, как Райън бе треперил над децата си. Колкото и да беше слаб като човек, той беше разгневен слаб човек, който разполагаше с много опасни оръжия.
Даряеи беше достатъчно глупав да провокира Америка по този начин. Най-добре беше да си нападне Саудитска Арабия и да спечели с конвенционални оръжия на бойното поле, и това щеше да е напълно достатъчно. Но не, дай му да разгроми Америка у дома й, да я провокира по начин, който би могъл да измисли само кретен — и сега тя и страната й можеха да пострадат, проумя изведнъж министър-председателката.
Тя изобщо не бе имала такива намерения. И без това разполагането на флота й беше достатъчно рисковано. А какво бяха направили китайците? Едно нищо и никакво учение. Е, може би бяха свалили онзи авиолайнер, и какво? На пет хиляди километра оттук! Какви рискове поемаха въобще те? Абсолютно никакви. Даряеи искаше прекалено много от страната й, а пък нападението над гражданите на Америка вече надхвърляше всякаква мярка!