— Не — отвърна му тя, подбирайки внимателно думите си. — Нашият флот е забелязал американски въздушен патрул, но никакви кораби. Чухме, предполагам и вие сте чули, че една американска бойна група кораби минава през Суецкия канал, но само бойни кораби и нищо друго.
— Сигурна ли сте в това? — попита Даряеи.
— Морето е голямо — отвърна тя. — И американците не са най-умните на света.
— Вашето приятелство няма да бъде забравено — обеща й Даряеи.
Министър-председателката затвори телефона. Чудеше се дали е постъпила по най-правилния начин. Както и да е. Ако американските кораби стигнеха до Залива, тя винаги можеше да се оправдае, че не са ги забелязали. Това беше истина, нали така? Случваха се и грешки, нали?
— Всички нащрек. Четири самолета излитат от Гаср Аму — докладва един капитан от борда на АУАКС. Новосформираните военновъздушни сили на ОИР също не спяха, но основно действаха над онова, което сега представляваше централната част на тази нова страна и беше трудно да се забележи дори и от радарната инсталация високо в небето.
Който и да беше синхронизирал това, си разбираше от работата. Четвъртият квартет от пристигащите авиолайнери току-що бе навлязъл във въздушното пространство на Саудитска Арабия, на триста километра от излитащите изтребители на ОИР. До този момент във въздуха всичко бе протичало спокойно. През последните няколко часа два самолета бяха кръжили във въздуха под бдителното око на саудитите, но това явно бяха някакви пробни полети. Сега обаче летеше четворка и бе излетяла прекалено близо. Самолети, излетели с бойна задача.
Текущото въздушно прикритие се осигуряваше от четири американски F-16.
— Кингстън Лед, тук Скай-Ай Шест, край.
— Небе, Лед.
— Виждаме четири, ваша позиция нула-три-пет, ъгъл десет, набират височина, курс две-девет-нула.
— Защо не дойдете да си кажем по някоя приказка? — предаде по радиото майорът от американските ВВС в челния F-16. Отговор не последва.
О’Дей дойде на работа рано. На бюрото му лежаха обобщенията за целия персонал на Службата. Работата при почти всеки случай се бе оказала съвсем смехотворна, при това повторена най-малко два пъти. На всеки служител беше направена пълна проверка на биографията — свидетелства за раждане, фотографии от колежи и университети и така нататък. Всичко изглеждаше безупречно. Десет случая обаче се бяха оказали непълни и трябваше да се подложат отново на пълна проверка. О’Дей ги провери един по един. Непрекъснато се връщаше на един и същ човек. Раман беше от ирански произход. Пък и онази история с килима… Просто трябваше да се провери — и край.
По улиците на Техеран царуваше спокойствие. Беше доста по-различно от 79-а и 80-а година. Сега Кларк бе журналист и се държеше като такъв. Ходеше по пазарите и разговаряше с хората за най-банални неща. Те сякаш не се интересуваха от политика, липсваше онази страст, която той си спомняше от кризата със заложниците, когато всяко сърце и разум бяха обърнати срещу целия външен свят — особено Америка. „Смърт на Америка“. Е, те бяха изпълнили донякъде желанието си, помисли Джон. Или по-скоро един човек. Той вече не чувстваше тази омраза у хората. Вероятно те просто искаха да живеят, както и всички останали. Тази апатия му напомняше за съветските граждани през осемдесетте. Те просто бяха искали да живеят малко по-добре, просто искаха обществото да откликне на нуждите им. В тях нямаше вече революционен плам. Защо тогава Даряеи бе предприел тази стъпка? Как щяха да реагират хората на нея? Очевидният отговор бе, че той е загубил чувството си за реалност. Имаше си котерия от верни последователи и един по-голям кръг, които искаха да се наслаждават на лукс, а всички останали да им се кланят. Това беше благодатна почва за завербуване на агенти. Жалко, че не разполагаха с никакво време да организират една истинска разузнавателна операция. Той погледна часовника си. Беше време да се прибират в хотела. Първият им ден беше едновременно и пропилян, и част от легендата им. Руските им колеги щяха да пристигнат на следващия.
Първата работа беше да се проверят имената, Слоун и Алахад. Това започна с проверката на телефонния указател. Разбира се, вътре фигурираше един Мохамед Алахад. Персийски килими. Поради някакви причини хората не свързваха „Персия“ с Иран. Магазинът се намираше на близо километър от апартамента на Раман, който не блестеше с нищо забележително. Разбира се, оказа се, че има и Джоузеф Слоун, чийто телефонен номер беше 536–4040, много близък до този на Раман — 536–3040. Разлика от само една цифра, което обясняваше погрешния номер върху телефонния секретар на агента.