Следващата стъпка си беше чисто формална. Бяха проверени компютърните записи на телефонните обаждания. Масивите от номера отнеха почти минута… и ето какво изскочи върху екрана на проверяващия агент: обаждане до 202-536-3040 от 202-459-6777. Но това не беше номерът на телефона на Алахад в магазина му, нали? Една допълнителна проверка показа, че 6777 е телефонен автомат на две пресечки оттам. Странно. Ако е бил толкова близо до магазина си, защо ще пуска четвърт долар, за да се обажда?
В такъв случай защо да не направят още една проверка? Агентът беше техническият гений на групата. Бе имал успех при разследването на банкови обири, но работата в контраразузнаването наистина му беше паднала на сърцето. Освен това бе открил, че чуждестранните шпиони мислят по същия начин като него. Я да видим… а, миналия месец не бе имало телефонно позвъняване от магазина за килими До 536–4040. Той се върна още един месец назад. Нищо. А какво да кажем в другата посока? Не, 536–4040 никога не бе звънял на 457–1100. Сега, ако Слоун бе поръчал килим, а явно беше така, след като търговецът се бе обаждал да извести клиента си, че поръчката му е изпълнена… защо не бе последвало обратно телефонно обаждане?
„Блек Хорс“ вече беше изцяло на земята. Повечето бяха по машините си или проверяваха самолетите. 11-и бронетанков полк обхващаше 123 танка М1М2 Абрамс, 127 разузнавателни машини М3А4 Брадли, 16 155-милиметрови самоходни артилерийски установки Паладин М109А6 и 8 установки за многократен запуск на ракети М270, плюс общо 83 хеликоптера, 26 от които бяха ударни АН-54D Апач. Те бяха подкрепяни от над сто лекобронирани машини — най-вече камиони за превозване на храна, гориво и муниции — плюс двадесет водоноски, на жаргон Водни бикове, нещо от жизнена важност в тази част на света.
Верижните машини бяха откарани върху влекачи с местоназначение на север от Абу Хадрия, малко градче с летище и обозначен сборен пункт за 11-и бронетанков полк. Влекачите се управляваха от пакистанци, неколкостотин от хилядите емигранти, допуснати в Саудитска Арабия да вършат черната работа. След като приключиха с рутинните дейности, водачите, пълначите и командирите подадоха глави от люковете с надеждата да се насладят на гледката. Това, което се откри пред очите им, беше доста по-различно от Форт Ъруин, но не чак толкова вълнуващо. На изток се виждаше нефтопровод. На запад се простираше безкрайна пустиня.
Специален агент Хейзъл Лумис — на галено Сиси — командваше екипа от десет агенти. Бе започнала работа във федералното контраразузнаване отдавна и макар да наближаваше четирийсетте, все още беше запазила наивната си физиономия, която й бе служила толкова добре в началния й период като уличен агент.
— Това ми изглежда малко странно — каза й Дони Селиг, подавайки й бележките си.
Нямаше нужда от много обяснения. Телефонните контакти между разузнавателните агенти никога не включват думи като „микрофилмът е готов“. За предаването на правилната информация се подбират най-невинни изрази, така наречените „кодови думи“. Лумис прегледа данните, после вдигна глава.
— Имаш ли адресите?
— Има си хас, Сис — каза Селиг.
— Тогава да отидем да видим този Слоун.
Лошата страна на повишенията е, че след като станеш началник, губиш възможността за пряк сблъсък с врага. Не и при този случай обаче, каза си Лумис.
— Да? — Възрастната жена не носеше хирургическа маска и Сиси Лумис й връчи една. Това беше част от новия поздравителен ритуал в Америка.
— Добро утро, госпожо Слоун. ФБР — представи се агентката, показвайки й удостоверението си.
— Да? — Жената не показа безпокойство, но беше изненадана.
— Госпожо Слоун, ние провеждаме разследване и бихме искали да ви зададем няколко въпроса. Имаме да изясним няколко неща. Бихте ли ни оказали помощ?
— Надявам се. — Госпожа Слоун беше над шейсетте, спретнато облечена, и изглеждаше достатъчно дружелюбна, макар и донякъде изненадана.
— Може ли да влезем? Това е агент Дон Селиг — каза Сиси. Както обикновено, приятелската й усмивка спечели.
— Разбира се. — Стопанката се отдръпна от вратата. На Сиси Лумис й беше достатъчен само един поглед.
Във всекидневната не се виждаше никакъв персийски килим, а опитът я беше научил, че хората не купуват само по един. От друга страна, апартаментът беше прекалено подреден, без да е претрупан.
— Извинете ме, вашият съпруг тук ли е? Отговорът беше незабавен, изпълнен с болка.