Ха така!
— Продължавай, Сис.
— Тук вече имаме реална следа, Пат. Маскирането му е прекалено добро. Като по учебник. Изглежда толкова нормално, че човек дори не се замисля. Но защо ще се обажда от уличен автомат, освен ако не е притеснен дали някой не подслушва телефона му? Защо ще се обажда по погрешка на мъртъв човек? И защо погрешният номер ще се свързва с човек от охраната?
— Е, Раман отсъства от града.
— Задръж го там — посъветва Лумис. Все още нямаха повод да обявят официално разследване. Ако арестуваха Алахад, той щеше да поиска адвокат, а какво щяха да имат те насреща? Едно телефонно обаждане. На него нямаше да му се налага да го обяснява. Той просто нямаше да каже нищо. Адвокатът му щеше да обясни, че това е било просто грешка; нищо чудно Алахад да си имаше и някакво правдоподобно обяснение на случая и щеше да е готов с него, разбира се, и щеше да поиска доказателства, с които ФБР все още не разполагаше.
— По-добре да се презастраховаме, вместо после да съжаляваме, Пат — завърши Лумис.
— Ще трябва да поговоря с Дан. Кога ще претърсите магазина?
— Тази вечер.
Нищо не се движи толкова спокойно както един кораб. Когато автомобил се движи с тази скорост, почти петдесет километра, той вдига шум, който в тиха нощ се чува от стотици метри; корабите порят тихите води почти беззвучно. Само съскане и зад всеки кораб пенеста следа. Светлините по всички мостици бяха угасени, навигационните светлини също бяха изключени, което бе нарушение на правилниците в тези ограничени водни пространства. Вахтените използваха лазерни далекогледи, за да се взират напред по курса. Формацията тъкмо правеше завой в най-тясното място на протока.
— Идват отляво, нов курс две-осем-пет — докладва дежурният на „Анцио“.
Върху главния екран имаше над четиридесет „мишени“, както бяха кръстени радарните цели, всяка с вектор, показващ приблизителните курс и скорост. Броят на приближаващите и отдалечаващите се цели беше почти един и същ. Някои от тях бяха големи — отметките върху радарните екрани от супертанкерите бяха приблизително на остров със средни размери.
— Е, дотук добре — каза помощник-капитанът. — Може и да са заспали.
— Да-да — измърмори Кемпър.
Сега се въртяха само навигационните радари. Новосформираната ислямска държава разполагаше с ескадрени миноносци, но дори и да патрулираха в Ормузкия пролив, до този момент не се бяха показали. Имаше и необяснени цели. Рибарски корабчета? Контрабандисти? Богаташи с разкошните си яхти? Нямаше как да разберат.
Корабите бяха в пълна бойна готовност.
— Промяна в курса на Трак Четири-Четири, идва отляво — докладва рулевият сержант.
Това беше един надводен контакт точно в пределите на ирански води, на седем мили от тях и минаващ зад кърмата им, Кемпър се приведе напред. Една команда на компютъра показваше следата от курса на контакта за последните двадесет минути. Целта се бе движила покрай тях с нормална скорост, около пет възела. Сега правеше десет и бе направила завой към лъжливата група зад тях. Информацията беше подадена към „О’Банън“, чийто капитан беше старши на групата. Дистанцията между двата кораба беше 16 000 метра и се скъсяваше.
Нещата започваха да оживяват. Хеликоптерът на „Нормандия“ пое по курса зад целта, придържайки се ниско над водата. Неизвестният съд увеличи мощността, а внезапния скок на мощността означаваше…
— Това е катер — докладва пилотът. — Току-що увеличи скорост.
Кемпър се навъси. Беше изправен пред избор. Да не направи нищо, като се надява нищо да не се случи. Да се въздържи от действие и да даде възможност на катера да стреля пръв по „О’Банън“ и групата му. Да направи нещо и да рискува, като разбуди другата страна. Но ако вражеският кораб стреляше пръв, значи на врага нещичко му беше известно, нали така? Може би. А може би — не. Реши да изчака още пет секунди.
— Целта е ракетен катер, виждам две ракети носители, целта ляга в стабилен курс.
— В момента има пряк достъп до „О’Банън“, сър.
— Разговор по радиото, чувам разговор по радиото на УКВ, пеленг нула-един-пет.
— Стреляйте — заповяда мигновено Кемпър.
„Хищниците“ излетяха. Бяха три — по един за всеки корпус на югозапад от Багдат. Нито един обаче не стигна до планираното местоположение. Нямаше нужда. Още от петдесет километра инфрачервените им камери забелязаха светещите очертания на бронираните машини. Войнството на Бога бе потеглило. Информацията непрекъснато се препращаше към Военния град на крал Халид, а оттам — по целия свят.
— Да имахме още два дни… — въздъхна Бен Гудли.
— В каква степен на готовност са хората ни? — обърна се Райън към Джей-3.