— 10-и полк е готов. 11-и се нуждае поне от един ден. Другата бригада още дори не си е получила въоръжението — отвърна Джексън.
— Колко остава до сблъсъка? — беше следващият въпрос на президента.
— Най-малко дванайсет часа, може би осемнайсет. Зависи най-вече от посоката им.
Джак кимна, после се обърна към ван Дам.
— Арни, Кали информирана ли е за всичко това?
— Не, изобщо.
— Обади й се. Трябва да произнеса реч.
Алахад сигурно се бе отегчил да стои в магазина, без да има клиенти, защото излезе рано, качи се в колата си и отпътува. Проследяването му по пустите улици не представляваше никаква трудност. Няколко минути по-късно обектът беше забелязан да паркира колата си и да влиза в сградата, където беше апартаментът му. Лумис и Селиг излязоха от колата, заобиколиха отзад и влязоха. След кратко претъсване на документацията откриха картон на името на Дж. Слоун, номер 536–4040, но никакъв адрес.
— Какво мислиш? — попита Лумис.
— Мисля, че това е нов картон, не е оръфан и така нататък, и мисля, че тази чертичка тук му казва коя цифра от номера да сменя, Сис.
— Този тип е шпионин, Дони.
— Мисля, че си права. А това се отнася и за Ареф Раман.
Но как да го докажат?
Резултатът до този момент беше едно на нула за щатския военноморски флот срещу този на Обединената ислямска република. И двете групи продължаваха на югозапад в разширяващия се залив, със скорост от двайсет и пет възела в час, все още обградени от търговски кораби. Ефирът гъмжеше от разговори — всички се чудеха какво ли е станало на север от Абу Маса.
Оманските патрулни кораби бяха вече в открито море и разговаряха оживено с някого, вероятно с ОИР, като питаха какво става.
Според Кемпър от паниката винаги можеше да се извлече полза. Навън цареше мрак, а идентифицирането на кораб в мрака не беше лесна работа.
— Кога ще се съмне? — попита капитанът.
— След пет часа, сър — отвърна дежурният рулеви сержант.
— Значи сто и петдесет мили спокойствие. Продължаваме напред.
Успееха ли да се доберат до Бахрейн, без да ги открият, щеше да е истинско чудо.
Поставиха всичко върху бюрото на инспектор О’Дей. „Всичкото“ възлизаше на три страници бележки и две снимки. Най-важният елемент беше разпечатката на регистрираните телефонни разговори. Това всъщност беше единственото юридическо доказателство, с което разполагаха.
— Не е от най-пълните доказателства, които съм виждал — забеляза О’Дей.
— Хей, Пат, ти ни каза да действаме бързо — напомни му Лумис. — И двамата са шпиони. Не мога да го докажа пред съда, но това ни стига да започнем широкомащабно разследване, ако приемем, че разполагаме с необходимото време, което силно ме съмнява.
— Правилно. Хайде — каза той и се изправи. — Трябва да се срещнем с директора.
— Ей, добре, че си седя на работното място — забеляза Мъри, когато О’Дей нахлу в кабинета му, без да чука.
— Ей сега ще подскочиш — каза Пат. — Изглежда, в Службата в крайна сметка има предател, Дан.
— Какво?
— Такова. Лумис и Селиг ще те информират по въпроса.
— Мога ли да го кажа на Андреа Прайс, без да ме гръмне? — попита директорът.
— Мисля, че можеш.
58.
СВЕТЛИНАТА НА ДЕНЯ
Вече втори ден броят на новорегистрираните заболели от ебола спадаше. От новите случаи около една трета бяха хора, при които тестът даваше положителен резултат, но без обичайните симптоми. Забраната върху пътуванията, изглежда, все пак вършеше работа.
Нападението на детската градина също се разследваше. Мордесай Азир, вече беше твърдо установено, беше типична несъществуваща персона, пръкнала се от нищото очевидно с една-единствена цел, и след като я бе изпълнил, той бе изчезнал. Но бе оставил след себе си фотографии, а с тях все пак можеше да се постигне нещо, както научи Райън. Той се чудеше дали може да има някакви добри вести в края на деня. Едва ли.
— Господин президент — каза директорът на ФБР от вратата. Зад него бяха инспектор О’Дей и Андреа Прайс.
— Здравей, Дан. Виждате ми се доста усмихнати.
И те му обясниха причината.
Искаше се доста смелост да разбудят Махмуд Хаджи Даряеи преди разсъмване, но все пак в четири сутринта в Техеран телефонът край леглото му зазвъня. Десет минути след това той беше в съвещателната зала на личния си апартамент, а тъмните му хлътнали очи чакаха да накажат виновните за този факт.
— Имаме доклад, че американски кораби са навлезли в Залива — каза шефът на разузнаването му.
— Кога и къде? — попита спокойно аятолахът.