— Не! — възрази мигновено Прайс. — Какво ще стане, ако…
— Можем да държим нещата под контрол. Няма да има никаква реална опасност — увери я инспекторът.
— Задръж малко — каза ФЕХТОВАЧ. — Ти каза, че можеш да провокираш този човек да се разкрие, така ли?
— Да, сър.
— И аз наистина ще направя нещо, вместо само да стоя като идиот?
— Да, сър — повтори Пат.
— И каква ще ми е ролята?
— Господин президент…
— Андреа, ти ще бъдеш тук, нали?
— Да, но…
— Тогава давам разрешението си — каза ФЕХТОВАЧ. — Имам само едно условие — в никакъв случай да не се доближава до семейството ми. Разбирате ли? Ако само погледне към асансьора, имаш пълната свобода да го надупчиш на решето, чуваш ли ме, Андреа?
— Ясно, господин президент.
— И така, да бъде светлина — провъзгласи на екипа си от центъра за бойна информация Кемпър. След подадената команда „Анцио“ и останалите четири кораба превключиха СПАЙ-радарите си от дремещо състояние на пълна мощност. Нямаше смисъл повече да се крият. Бяха точно под цивилното въздушно трасе с обозначение W-15 и всеки граждански пилот можеше да погледне надолу и да види формацията им.
Само след секунда върху трите големи екрана се появиха многобройни следи от въздушни цели. Опознавателните устройства показваха четворка изтребители F-16, разположени на северозапад от формацията му. Във въздуха имаше шест авиолайнера, а денят едва бе започнал. Специалистите по ракетите прогонваха практически маршрути само за да поддържат компютрите във форма, но всъщност системата на ЕГИДА беше създадена като едно от онези всемогъщи неща, които могат да замрат за секунда, а в следващата да избухнат като взрив. Бяха точно на мястото, където можеха да направят най-добрата проверка на това.
Първите ирански самолети, излетели в небето този ден, бяха два остарели F-14 Томкет от Шираз. Навремето шахът бе закупил около осемдесет такива и те все още можеха да се издигат във въздуха, с части, събрани от всички останали скелети или доставени от световния черен пазар на части за бойни самолети. Излетяха на югоизток, над Бандар Абас, увеличиха скоростта и се стрелнаха на юг към Абу Муса; щурманите на задните седалки оглеждаха земята с бинокли. Слънцето вече беше ясно видимо от височина шест хиляди метра, но на земята все още царуваше полумракът на навигационния здрач.
От въздуха корабите не се забелязват всеки път — факт, често забравян и от моряци, и от пилоти. В повечето случаи корабите са прекалено малки, а повърхността на морето — прекалено обширна. Това, което вижда човек, без значение дали от сателитна снимка, или с невъоръжено око, е един развълнуван участък във водата, подобен на стрела с огромна глава — разпенената права линия зад кораба. Първо забелязаха лъжливата група, от разстояние шейсет километра. Главната част на КОМЕДИЯ беше идентифицирана минута по-късно. А след още една минута Кемпър даде заповед за стрелба.
— Анцио, тук Старфайтър, свалих два, няма парашути, повтарям, няма парашути.
— Разбрано.
— Какъв хубав начин да започнеш новия ден — коментира един майор от американските ВВС, който бе прекарал шестнайсет месеца, симулирайки нападения срещу израелските военновъздушни сили в пустинята Негев. — Връщаме се в станцията. Край.
— Не съм сигурен, че това е добра идея — заяви ван Дам. Радарното изображение от „Джон Пол Джоунс“ се предаваше от кораба посредством сателит във Вашингтон. Те виждаха нещата с по-малко от половин секунда закъснение.
— Корабите не могат да се спрат, сър — каза Роби Джексън на шефа на канцеларията. — Не можем да поемаме рискове.
— Но те могат да кажат, че ние сме стреляли първи и…
— Не е вярно, сър. Техният ракетен катер стреля пръв преди пет часа — напомни му Джей-3.
— Но те няма да го потвърдят.
— Стига, Арни — намеси се Райън. — Това беше моя заповед, не помниш ли? Вече важат правилата на войната. Сега какво, Роби?
— Зависи от това дали иранците ще го раздухат. Първата схватка завърши успешно за нас. Това е обичайното начало — каза Джексън.
Най-тясната част на пролива се намираше на малко повече от сто мили между Катар и иранския град Басатин. Там имаше военновъздушна база и наблюдението от спътниците показваше, че изтребителите в нея са готови за излитане.
— Здравей, Джеф.
— Какво става, Андреа? — попита Раман. — Забравихте ме тук.
— Страшна лудница е покрай тая болест. Трябваш ни. Имаш ли кола?
— Мисля, че мога да взема от местния офис.
— Добре — каза тя, — идвай веднага. Тук се случват доста интересни неща.