— След четири часа съм при вас.
— Имаш ли с какво да се преоблечеш?
— Да, защо?
— Заради обеззаразяването. Всеки трябва хубавичко да се изкъпе, преди да бъде допуснат в Белия дом. Ще видиш, когато пристигнеш.
— Ясно. До скоро.
Алахад не правеше нищо. Подслушвателните устройства, поставени в дома му, показваха, че гледа телевизия. После изгаси лампите и си легна и дори инфрачервените камери не можеха да проникнат през покритите със завеси прозорци на спалнята му. Агентите, които осъществяваха наблюдението, отпиваха от кафетата си в пластмасови чашки, вглеждаха се в тъмното и обсъждаха тревогите си по повод епидемията, както и всички в Америка. Медиите продължаваха да посвещават почти цялото си време на кризата. В програмите се излъчваха научни предавания, които обясняваха какво представлява вирусът и как се разпространява — всъщност как може да се разпространява, тъй като по този пункт все още имаше диаметрално противоположни мнения. Това било просто отмъщение на околната среда, пледираше един неин защитник. Човекът бил навлязъл дълбоко в джунглата, изсякъл дърветата, убивал животните, разтърсвал равновесието на екосистемата, и сега екосистемата си го връщала. Или нещо от този род.
Имаше и юридически разбор на делото, което бе завел Едуард Килти, но призивът за вдигане на забраната върху пътуванията изобщо не предизвика ентусиазъм. Репортажите показваха самолетите по летищата, автобусите по автогарите, влакове по депата и множество пусти и безлюдни пътища. Други репортажи пък показваха как хората в хотелите се справят със ситуацията. Излъчваха се инструкции как хирургическите маски да се използват многократно, като се съобщаваше, че тази проста предпазна мярка работи почти безупречно; повечето от репортажите показваха болниците, а сега вече и найлонови чували с мъртви тела. Репортерите и медицинските консултанти започваха да коментират липсата на данни при голям брой случаи — което беше много тревожно за много хора, — но подчертаваха, че случаите не нарастват — което беше успокоително. Привържениците на апокалиптичните видения продължаваха да тръбят призивите си, но други спокойно им възразяваха, че данните не подкрепят твърденията им и че ситуацията се стабилизира.
Говореше се, че хората се справят с болестта, че някои щати са останали напълно незасегнати от епидемията, че в пределите на засегнатите щати има райони, където болестта не е успяла да проникне. И накрая, някои хора твърдяха, че епидемията определено не е природно събитие.
Държавният секретар Адлер бе в самолета и летеше към КНР. Мислеше си за Цзян — именно той беше човекът, подтикнал правителството си в тази посока. Това вече беше съвсем сигурно, още повече че знаеха, че и Индия е била замесена — отново! — този път прекарана от Иран и Китай. Истинският въпрос беше дали министър-председателката ще извести партньорите си, че не е изпълнила задължението си по сделката. По всяка вероятност — не, помисли Адлер. Тя отново бе надминала себе си. Явно й се удаваше без никакви усилия.
Беше ядосан. Страната му бе станала обект на нападение, и то от хора, с които се бе срещал само преди няколко дни. Дипломацията не бе успяла да си свърши работата. Той не бе успял да предотврати един конфликт — а не беше ли това работата му? Още по-лошо, той и страната му бяха прецакани. Китай бе изработил и него, и една жизненоважна част от военноморския флот на САЩ. КНР сега подклаждаше и подстрекаваше кризата, която бе предизвикала с цел да навреди на американските интереси. Наистина бяха много хитри. Китай в прекия смисъл на думата не бе причинил никому нищо освен убийството на стотина авиопътници. Както и да се развиеха нещата, те пак щяха да си въртят търговията, пак щяха да се радват на уважението, което им се полагаше като на суперсила, и то без да рискуват нищо.
Но пък не знаеха, че всичко това му е известно, нали?
Следващото нападение щеше да бъде малко по-сериозно. Обединената ислямска република имаше много ракети С-802, така твърдеше разузнаването. Произведени от една китайска корпорация, те бяха сходни по тип и възможности с френските и имаха радиус на действие сто и десет километра. Проблемът обаче беше с насочването. В Залива имаше прекалено много кораби. За да се уверят, че ракетите им ще поразяват точно целите, които трябва, на иранците щеше да им се наложи да се приближат прекалено много.
Кемпър реши да се погрижи за това. „Джон Пол Джоунс“ увеличи скоростта до тридесет и два възела и се придвижи на север. Новият разрушител притежаваше заблуждаваща външност — на радарния екран изглеждаше по-скоро като риболовно катерче със средни размери — и за да го подчертае, той изключи всичките си радари. КОМЕДИЯ им бе предала изображенията върху собствените си екрани. Сега те щяха да ги предадат на други. Той също така радира на Рияд и изрева за поддръжка на АУАКС. Трите кръстосвача, „Анцио“, „Нормандия“ и „Йорктаун“, поддържаха позиция в близост до товарните кораби и сега вече на цивилните екипажи на борда на „Боб Хоуп“ им ставаше пределно ясно, че бойните кораби не ги съпровождат само за да им осигуряват защитно прикритие с ракетния си чадър. Всеки атакуващ „вампир“ трябваше да си пробие път през веригата от кръстосвачи, за да стигне до тях. Всички цивилни моряци бяха по работните си места. Навсякъде по товарните палуби бяха разположени противопожарни системи. Дизелите работеха на пределни обороти.