Системата беше програмирана да възприема режим на управление на огъня съответен на дадения момент. Сега беше стреля-стреля-гледа. Изстрелваш една ракета, после друга и после гледаш дали целта е оцеляла от първите две, и опитваш трети път. Целта на „Анцио“ беше унищожена още с първата ракета, след което втората се самовзриви. Първата ракета на „Нормандия“ пропусна целта си, но втората се заби право в С-802 и я сгромоляса в морето с експлозия, която разтърси целия кораб само след секунда.
„Йорктаун“ имаше едно предимство и един недостатък. По-старата му система позволяваше да насочва ракетите си право в целта, вместо да ги принуждава да правят завой във въздуха преди да я засекат. Но той не можеше да стреля толкова бързо. Първата С-802 избухна на осем километра от кораба, ударена едновременно от две ракети „земя-въздух“. Втората в момента беше на терминална височина три метра над водната повърхност. Следващата излетяла ракета „земя-въздух“ изтърва целта и избухна зад нея, без да причини вреда. Следващата ракета също изтърва целта. Поредният старт от носовите установки я унищожи на пет километра и въздухът се изпълни с отломъци, които разстроиха насочването на следващата двойка. И двете ракетни установки на кръстосвача се люшнаха, за да приемат следващия комплект от четири ракети „земя-въздух“. Последната 802 се промъкна сред пороя от парчета и отломки и се насочи право срещу него. „Йорктаун“ изстреля още две ракети, но едната се оказа повредена и изобщо не се насочи към целта, а другата я изпусна. Успяха да поразят ракетата едва на двеста метра. Двестакилограмовата бойна глава обсипа кръстосвача с парчета, които се стовариха върху предния панел на радара СПАЙ и се врязаха в надстройката, убивайки на място шестима моряци и ранявайки още двайсет.
— Уха — възкликна министър Бретано. Цялата теория, която бе научил през последните няколко седмици, изведнъж бе станала реалност.
— Не е зле. Вдигнаха във въздуха срещу нас четиринадесет самолета, а си получиха обратно само два или три, и толкова — каза Роби. — Това ще им даде малко храна за размишление поне за известно време.
— А с „Йорктаун“ какво става? — попита президентът.
— Ще почакаме и ще видим.
Хотелът им беше на по-малко от километър от руското посолство и като ревностни журналисти, те решиха да минат разстоянието пеша; оставаха още само няколко минути до осем. Едва обаче бяха изминали стотина метра, когато видяха, че нещо не е наред. Хората се движеха неспокойно. Да не би да беше обявена войната със Саудитска Арабия? Джон реши да кривне към близкия пазар и там намери хора, заслушани в транзисторите, вместо да си гледат стоките.
— Извинете — произнесе Джон на фарси със силен руски акцент, — какво е станало?
— Война с Америка — отвърна един продавач на плодове.
— О, и кога стана?
— По радиото твърдят, че те са атакували наши самолети — каза друг продавач. — Кой сте вие?
Джон измъкна паспорта си.
— Ние сме руски журналисти. Мога ли да ви запитам за мнението ви?
— Не се ли навоювахме? — отвърна с въпрос търговецът.
— Нали ви казах. Сега обвиняват нас — каза Арни, докато четеше прехванатото от техеранското радио съобщение. — Политиката в региона съвсем ще се обърка.
— Страните са ясно очертани — каза Ед Фоли. — Или си на едната, или на другата. Средно положение няма. ОИР е другата. По-просто е дори и от последния път.
Президентът погледна часовника си. Минаваше полунощ.
— Кога ще ми е речта?
— По обяд.
На Раман му се наложи да спре на шосето Мериленд-Пенсилвания, защото проверяваха огромна колона камиони, но щом успя да се промъкне между тях и показа удостоверението си, полицаят му махна да продължава, без да каже и дума. Раман включи радиото и улови една станция с денонощно излъчване на новините. В 12:30 съобщиха за въздушна битка в Персийския залив. Нито Белият дом, нито Пентагонът бяха излезли с коментар или съобщения. Иран твърдеше, че е потопил два американски кораба и свалил четири изтребителя.
Колкото и да беше патриот и ревностен поддръжник на политиката на страната си, Раман не можеше да го повярва. Проблемът с Америка беше, че тази лошо организирана, идолопоклонническа и заблудена нация беше страхотно компетентна в използването и прилагането на силата. Дори и президентът Райън, както беше видял, колкото и да беше отхвърлян от професионалните политици, излъчваше спокойна и опасна сила. Той не крещеше, не буйстваше, не правеше като повечето „велики“ мъже. Раман се чудеше колко ли хора си дават реална сметка колко опасен е ФЕХТОВАЧ. Е, нали точно затова трябваше да го убие, та дори това да станеше с цената на собствения му живот.