Офицерът реши, че трябва да направи нещо, така че заповяда на танковете си да потеглят напред, за да посрещнат врага. На разстояние три хиляди метра от противника танковете му откриха огън, като първите четиринадесет изстрела поразиха осем вражески танка, съвсем не лошо постижение за военнослужещи с непълен работен ден, помисли той, вземайки решение да остане и да се бие на място, защитавайки родната си земя срещу нашественика. Четиринадесетте му танка бяха пръснати на една линия, дълга три километра. Защитимо разположение, но за съжаление стационарно, а по средата на тази линия той беше прекалено ангажиран с това, което ставаше пред него. Вторият залп унищожи още шест танка, но в този момент един от танковете му беше ударен и избухна в пламъци. В позицията му вече имаше дупка, и той трябваше да направи нещо.
Точно в този момент се разнесе първият залп с противотанкови снаряди, изстрелян от ракетните установки, разположени върху пехотните бронетранспортьори, следващи танковете. Машините му започнаха да понасят удари. Макар че тези снаряди не можеха да пробият челната броня, те късаха веригите, унищожаваха двигателите на танковете му и разрушаваха противопожарните им системи. Вече половината от танковете му горяха и беше време да сменят позицията си. Четири танка се придвижиха на два километра на юг, а капитанът остана с другите три и успя да унищожи още един танк преди да потегли и той, но една ракета удари задната част на купола и взриви боеприпасите. Останала без командира си, ротата продължи да се бие още трийсет минути, като отново се изтегли назад, докато накрая трите оцелели танка подкараха на юг със скорост петдесет километра в час, търсейки батальонния команден пост.
Той обаче вече не беше там, където го бяха оставили. Постът беше локализиран по радиообмена си и обстрелян от цяла бригада артилерия в неподготвената си позиция точно когато оцелелите от „СТОРМ ТРАК“ пристигнаха с разузнавателния взвод. В първия час на Втората война за Персийския залив в защитната линия на саудитската армия беше образуван пробив широк петдесет километра, с което пътят на нашествениците към Рияд беше напълно открит. Цената, която беше платило Войнството на Бога за това, беше половин бригада. Висока цена, но пък те бяха готови да я платят.
Атакуващата страна винаги разполага с предимство. Това беше добре известно на Дигс, но работата на командира беше да създаде порядък от хаоса, като използва първото, за да всее второто сред редиците на врага. След унищожаването на „СТОРМ ТРАК“ Дигс бе лишен временно от възможността да използва „хищниците“ и трябваше да се оправи някак. 366-о авиокрило беше разположено без въздушния радар Дж-СТАРС, способен да следи придвижванията на сухоземните войски. Във въздуха се намираха два самолета Е-2В АУАКС, като всеки имаше охрана от по четири изтребителя. Двайсет изтребителя на ОИР излетяха към тези цели.
— Нашите войски са на територията на кралството — докладва шефът на разузнаването. — Срещат съпротива, но продължават напред. Американският шпионски пост е унищожен.
Новините изобщо не зарадваха Даряеи.
— Откъде са научили… откъде са научили?
Шефът на разузнаването се боеше да запита кой и какво е научил. Така че реши да прескочи въпроса.
— Това няма значение. След два дни сме в Рияд и тогава вече нищо няма значение.
— Какво знаем за болестта в Америка? Защо няма повече болни? Как са могли да изпратят войски?
— Това вече не ми е известно.
— Какво знаеш тогава?
— Изглежда, че американците имат един полк в Кувейт и още един в Кралството, и трети, който разтоварва въоръжението си от корабите — онези, които индийците не спряха — в Дхаран.
— Тогава атакувайте ги! — Махмуд Хаджи беше на косъм да изкрещи. Беше побеснял от наглостта на този американец, който си позволяваше да се обръща към него с малкото му име и то така, че хората му можеха да видят и чуят… и да повярват?