— Не е майтап — забеляза Берман и тръсна глава да прогони пищенето от ушите си.
— Благодаря ви, че сте се разправили с останалите им оръдия. Иначе щеше да е още по-страшно — каза Абдула. Гледаше през бинокъла си. Напредващите Т-80 на ОИР още не бяха стигнали трите хиляди метра дистанция от линията им и все още не бяха забелязали заровените в земята танкове М1А2.
— От колко време сте в сражение?
— Започнахме вчера точно подир залез слънце. Това е всичко останало от 4-та бригада. — Признанието му никак не успокои Берман. Над главите им куполът на танка се завъртя леко наляво. По радиото на майора се чу кратка фраза и той отговори само с една дума — по-скоро крясък. В следващата секунда танкът вляво от тях отскочи назад и от главното оръдие изригна огън. Напук на всякаква логика, Берман надигна глава. В далечината видя колона от пушек и един излетял високо във въздуха купол.
— Господи! — викна Берман. — Я ми дайте за малко радиото!
— Скай-Едно, тук Тайгър Лед. Водим много напрегната битка тук! — Той даде координатите. — Можете ли да ни отделите малко помощ? Край.
— Тайгър, можете ли да удостоверите самоличността си?
— Не, по дяволите, шибаните ми кодове гръмнаха заедно със самолета ми. Предавам в открит текст. Говори полковник Стив Берман от Маунтийн Хоум. Здравата сме загазили, Скай. Преди петдесет минути разпердушинихме цял куп иракска артилерия, а сега върху нас връхлитат танкове. Ако искате ми вярвайте, ако искате — не, но това е положението.
— На мен ми звучи съвсем като американец — замисли се един офицер.
— А ако се вгледате по-отблизо, техните танкове са кръгли отгоре и сочат на юг, а нашите са плоски отгоре и сочат на север, край. — Тази информация беше последвана от трясък на снаряд. — Тия оръдия не са никак приятни, да ви кажа право.
— И на мен така ми се струва — реши първият контрольор. — Тайгър, стой така. Девъл-Лед, тук е Скай-Едно, имаме малко работа за вас…
Изобщо не беше по учебниците, но така се случва на война. Според канона всяко такова нападение трябваше да бъде предшествано от подробен разбор и сформиране на тактически самолети със специфични задачи, но в момента не разполагаха с достатъчно самолети за това, нито пък имаше време да се подбират специфични задачи. Скай-Едно изпрати една четворка F-16, скучаещи за малко действие „въздух-земя“, а този момент изглеждаше съвсем подходящ за такава задача.
Напредващите танкове продължиха да стрелят, но това беше предварително изгубена игра срещу системите за управление на огъня, монтирани върху танковете „Абрамс“ американско производство, а и саудитските им екипажи вече бяха изкарали следдипломна квалификация. Врагът започна да се оттегля. Първоначалният етап от битката бе продължил пет минути и бе струвал на ОИР двадесет танка, доколкото можеше да брои Берман, без никакви загуби за съюзниците. Може би не беше толкова зле в края на краищата.
Самолетите долетяха от запад, едва видими на десет километра височина, и започнаха да хвърлят бомбите Марк-82 в средата на вражеската формация.
— Брилянтно! — възкликна майор Абдула. Не можеха да кажат колко танка са ударени в резултат на бомбардировката, но сега хората му знаеха, че не са сами в тази битка. А това вече беше нещо съвсем друго.
Ако по улиците на Техеран въобще имаше някаква промяна, това бе, че бяха станали още по-зловещи. Кларк и Чавес (Клерк и Чехов, съответно) бяха най-удивени от мълчанието на хората. Мъжете бяха малко, тъй като запасът бе свикан да се подготви за влизане във войната, която новата им родина без особен ентусиазъм бе обявила след изпращането на войски от президента Райън.
Руснаците им бяха дали адреса на къщата на Даряеи и тяхната работа всъщност беше да го наблюдават, което беше лесно да се каже, но доста трудно за изпълнение по улиците на столицата на държавата, с която бяха във война. Особено след като вече бяха посещавали няколко пъти този град и бяха виждани от секретните служби. Усложненията се трупаха едно след друго.
Аятолахът живееше скромно. Поне така изглеждаше от две преки и половина. Домът му представляваше триетажна къща на една улица за среднозаможни хора, по която изобщо не се виждаха никакви символи на властта, ако не се броеше очевидното присъствие на стражите на предните стъпала. След като се вгледаха по-внимателно, вече от двеста метра, двамата видяха и че хората избягват да минават от страната на къщата. Много обичан от народа си беше този аятолах, няма що.