Иракските офицери от напредващата Гвардейска дивизия ги видяха първи, как се появяват от юг. Много от тях бяха виждали същата светлина като лейтенанти и капитани и знаеха отлично какво означава тя. Някои се парализираха от гледката, други закрещяха заповеди към войниците си да търсят прикритие, да затварят люковете и да се изтеглят настрани.
За дивизионната артилерия това обаче не беше възможно. Разчетите видяха двигателите на ракетите да гаснат, изчерпали горивото си, отбелязаха си направлението им и нямаха какво друго да правят, освен да чакат. Войниците се хвърляха на земята или бягаха и всички се молеха проклетите неща да са насочени някъде другаде.
Ракетите достигнаха апогея си, след което насочиха носовете си към земята. После носовите им секции се отвориха и всяка глава освободи 644 касетни заряда, по три тона за всяка използвана ракетна установка. Всички имаха една цел — артилерията на Гвардейската дивизия. Това беше оръжието на ОИР с най-голям радиус на действие и Едингтън искаше да го изкара от строя незабавно. Според практиката в американската армия ракетните системи с многократен залп бяха личното оръжие на командира на подразделението. Иракските мерачи вдигнаха глави. Не можеха да ги видят или чуят, но те наистина идваха.
Отдалеч това изглеждаше като бенгалски огън. За хората на земята това беше оглушителна смърт — общо над седемдесет хиляди заряда избухнаха над район с площ около двеста акра. Камионите заизбухваха в пламъци. Твърдите горива на ракетите избухнаха във вторични експлозии, но повечето от артилеристите бяха убити или смъртно ранени още от първата взривна вълна. Щяха да последват още две. Зад линията на „Уулфпак“ ракетните установки се дръпнаха до камионите с резервни боеприпаси. Презареждането траеше пет минути.
Малко след това се включиха 155-милиметровите оръдия и танковете.
Командващият „Безсмъртните“ тъкмо приближаваше влекачите на челната бригада, когато видя летящите ракети. Заповяда на водача да спре, изправи се и се обърна назад. Видя експлозиите в района на дивизионната си артилерия, а когато пак се обърна напред, видя втората вълна снаряди от танковете на Едингтън. Четиридесет процента от бойната му мощ се бяха стопили за по-малко от минута. Той разбра, че се е натъкнал на засада… но кой беше там отпред?
Ракетите на системите с многократен залп, изтребили до крак артилерията на Безсмъртните, бяха дошли от изток, а не от юг. Това беше подаръкът от Хам за Националните гвардейци, които нямаха възможност да нападнат иранските оръдия със собствени сили. Ракетните системи на „Блек Хорс“ бяха свършили тази работа, а после бяха прехвърлили огъня, за да проправят път за хеликоптерите на полка, които нанасяха удар в дълбочина.
Разделението на труда на това бойно поле беше определено принципно предния ден и развоят на нещата не беше променил ничие мнение. Артилерията трябваше да поразява артилерийски цели. Танковете — да атакуват танкове. Хеликоптерите излитаха да унищожават командните пунктове с командирите. Командният пункт на Безсмъртната дивизия беше спрял преди двайсет минути. Десет минути преди първата ракетна атака екипите от „Кайова“ и „Апачи“ заобиколиха откъм север. Първо бяха целите на ниво дивизия, после щеше да дойде редът и на бригадите.
— По дяволите — тихо каза Едингтън. Беше повикан на предната линия от батальонните си командири и сега седеше в „Хамъра“ си.
— Искате да кажете, че всичко е свършило за по-малко от пет минути? — попита Лобо-Шест, който беше чул по батальонната мрежа възклицанието на един сержант: „И това е всичко?“
Едингтън вдигна микрофона и попита:
— Какво ни съобщава „хищникът“?
— Имаме още две бригади на юг, но те забавиха темпото, сър. Приблизително на девет километра северно от вас.
— Свържете ме с Бъфорд — заповяда Уулфпак-Шест.
Генералът бе заобиколен отвред от смъртта. Бяха минали само десет минути. Три танка и дванайсет бронетранспортьора бяха успели да избягат, бяха спрели в една долчинка и чакаха инструкции. Връщаха се и войници, всъщност не се връщаха, а бягаха. Той не можеше да им крещи. Шокът от разгрома го бе разтърсил повече от тях.
Вече се бе опитал да се свърже с дивизионното си командване, но не бе успял. Целият му опит, цялото време, прекарано в армията, всички школи, които бе посещавал, и всички учения, които бе печелил и губил, не го бяха подготвили за това, което се бе случило.