Но той все още имаше повече от половин дивизия под командването си. Две от бригадите му бяха непокътнати и той не беше стигнал дотук, за да губи, така че заповяда на водача си да обърне и да потегли назад. Оцелелите части от предната бригада получиха заповед да се държат, докато пристигне друга заповед. Той трябваше да маневрира. Беше се озовал сред някакъв кошмар, но този кошмар не можеше да царува навсякъде.
— Какво предлагаш, Едингтън?
— Генерал Дигс, искам да придвижа хората си на север. Току-що гръмнахме две противотанкови бригади. Вражеската артилерия като цяло не съществува, сър, и пред себе си имам свободен за напредване фронт.
— Добре, тръгвай, но се оглеждай по фланговете. Ще известя Хам.
— Разбрано, сър. Тръгваме след двадесет минути.
Бяха обмисляли и тази възможност, разбира се. Дори бяха нахвърляли един бърз план върху картите. „Лобо“ щеше да се измести и да се разтегли надясно. „Уайтфанг“ щеше да потегли право на север, разполагайки се от двете страни на пътя, а невзелият до този момент участие в битката батальон „Койот“ щеше да заеме лявата страна. Бригадата щеше да поеме на север към определените рубежи. Кодът беше „Натан“, а първият рубеж беше „Манасас“. Едингтън се надяваше, че Дигс няма да има нищо против.
— Уулфпак-Шест, до всички Шест. Код Натан, повтарям, задействаме план Натан след две минути. Потвърдете — заповяда той.
И тримата батальонни командири потвърдиха само след секунда.
Полковник Магрудър не беше изненадан от първоначалните резултати, освен може би от факта, че гвардейците се бяха справили толкова добре. Доста по-изненадващ беше прогресът, който бе осъществил 10-и полк. Напредвайки с постоянна скорост от тридесет километра в час, той бе навлязъл дълбоко в бившия Ирак и беше готов да направи завой на юг. Хеликоптерите му бяха останали да прикриват кувейтците и той се чувстваше малко оголен, но мракът още беше гъст и щеше да си остане такъв още четири часа. А на развиделяване той вече щеше да се е върнал на саудитска територия. Бъфало-Шест разсъди, че му се е паднала най-добрата задача от всички. Той бе навлязъл дълбоко във вражеска територия, а ариергардът му беше още по-дълбоко. Беше същото, както когато полковник Джон Гриърсън се бе справил с Джони Реб, и същото, което той и войниците му бяха направили с апачите. Магрудър заповяда на частите си да се разпръснат на широк фронт. Разузнаването му донесе, че няма кой знае какво да се очаква на пътя им, защото основните вражески сили са навлезли дълбоко в Кралството. Е, едва ли щяха да задълбочат успеха си. Всичко, което трябваше да направи, беше да затръшне вратата подире им.
Донър стоеше изправен в отворения люк на танка, зад купола, и гледаше нещо, на което до този момент не беше ставал свидетел. Бе запечатал нападението срещу артилерийската батарея на видеолента. Зад тях на югоизток имаше най-малко сто изгорели танка, камиони и други машини, и всичко това се бе случило в рамките на по-малко от час.
62.
МИСИЯТА ПРОДЪЛЖАВА
Онова, което хората наричат „инициатива“, без значение дали на война, или във всяка друга област на човешката дейност, не е нищо повече от психологическо предимство. То съчетава чувството, изпитвано от едната страна, че тя побеждава, с чувството на другата страна, че нещо не е наред — че те трябва да се подготвят и да отговорят на действията на противниците си, вместо да подготвят собствена офанзива. Когато очакваното бъде заменено от неочакваното, съзнанието се обърква, защото за известно време е по-лесно да отричаш, отколкото да приемаш, и точно това прави нещата трудни за потърпевшите. За инициативните вече има други задачи.
За американските сили, влезли в контакт с противника, дойде една кратка, нежелана, но необходима пауза. Най-лесно трябваше да е на полковник Ник Едингтън от „Уулфпак“, но не беше. Неговата част не бе свършила кой знае какво освен да стои на място през първата битка, което бе позволило на противника да навлезе в зоната на поражение, широка двайсет и дълбока още толкова километра, и по този начин да се озове в засада. С изключение на разузнавателния отряд, мъжете от Каролина не бяха мръднали и на метър. Сега обаче това щеше да се промени и Едингтън малко се притесняваше, че грамадните танкове ще се движат в мрака през непознат терен.
Тук оказваше помощ технологията. Той разполагаше с радиостанции да съобщава на хората си кога и накъде да тръгват, а системата за командна информация им казваше как. Временната оперативна група „Лобо“ тръгна, изоставяйки позициите зад склоновете, които им бяха служили толкова добре само преди четиридесет минути, зави на юг и се насочи към крайните пунктове на по-малко от десет километра от първоначалните позиции при сражението. Едингтън държеше трите си батальона под строг контрол.