— Добре. Ще ви изпратя артилерията на корпуса си. Бронираните гвардейци от дясната ви страна ще направят същото. Завършете пробива си — каза иранският генерал. — И след това до залез слънце Рияд ще бъде наш.
„Много добре“ — помисли си командирът на „Безсмъртните“ и заповяда на своята Втора бригада да забави напредването си, та Трета бригада да я настигне, да се концентрират и да маневрират на изток. На запад от него иракчаните щяха да правят почти същото в огледално отражение. Втора щеше да напредва, за да влезе в бой, да задържи вражеския фланг, а Трета щеше да се промъкне отстрани, изненадвайки ги в гръб. Центъра той щеше да остави празен.
— Спряха. Челната бригада спря. Те са на осем километра на север — каза бригадният С-2. — Хуут вече трябва да ги вижда.
Това обясняваше какво правеше пред него една от вражеските сили. Западната група беше малко поизостанала, не спряла, но се движеше бавно, очевидно изчаквайки някакви заповеди. Противникът му имаше нужда от време, за да обмисли нещата.
Едингтън не можеше да го допусне.
За втората задача тази нощ ракетните установки, които не бяха мърдали от местата си, повдигнаха пусковите си механизми, отново прицелвани само по електронен път. Нощта отново бе разтревожена от потоците ракетни траектории, макар и този път по далеч по-ниски траектории. Традиционната артилерия направи същото, като и двете сили разделиха вниманието си между напредващите бригади отляво и отдясно на шосето.
Целта беше повече психологическа, отколкото реална. Миниатюрните бомби на ракетите с многократен залп не бяха в състояние да унищожат танк. Някое щастливо попадение можеше да повреди двигател, а страничните брони на пехотните бронетранспортьори можеха да бъдат пробити от много близък взрив, но това бяха случайности. Реалният ефект, който ударът оказваше върху врага, беше да го накара да спре, да ограничи възможностите му за наблюдение и да го обърка. Офицерите, които бяха излезли от танковете си, за да се съвещават, трябваше да бягат обратно и някои бяха убити или ранени от внезапния обстрел. Малко след това, в безопасност в неподвижните машини, те слушаха звънките удари на рикошетите, отскачащи от броните, и се взираха през системите за наблюдение да видят дали артилерийският обстрел предшества атака. 155-милиметровите артилерийски снаряди бяха по-опасни, но законите на вероятността предполагаха, че само някои от танковете ще бъдат поразени. Неспособни да направят и най-малкото движение, загубили собствената си дивизионна артилерия, неспособни да реагират по какъвто и да било начин, противниковите офицери и войници не правеха нищо друго, освен да се свиват и да гледат как падат снарядите и миниатюрните бомби.
Първи батальон от 11-и полк се изнасяше по план, като отпред бяха машините „Брадли“, а танковете „Батълстарс“ се движеха на Половин километър след тях, готови да реагират при първото донесение за сблъсък с противника. Донър изпитваше много особено и странно чувство. Интелигентен мъж, любител на природата, той, който обожаваше да броди из Апалачите с цялото си семейство с раница на гърба, сега прекарваше колкото можеше повече време, показал се от купола, без да има и най-малката представа какво всъщност се случва. Накрая преодоля смущението си и запита по интерфона командира откъде знае какво да прави, след което беше повикан в предната част на танка, където се натъпка като трети в пространство, предназначено за двама, или по-скоро за един и половина.
— Ние сме тук — каза му щаб-сержантът, докосвайки екрана на системата за командна информация. — Вървим по този маршрут. Според него наоколо няма никой, който да ни притесни, но ние въпреки всичко се озъртаме. Врагът — той промени екрана — е тук, а ние се движим по този маршрут.
— Докъде?
— Още дванайсет километра и би трябвало да ги видим.
— Колко надеждна е тази информация? — попита Донър.
— До този момент не ни е подвела, Том — каза командирът.
Схемата на придвижване беше досадна и напомняше на репортера претовареното движение в петък следобед с непрекъснатите му спирания и тръгвания. Бронираните машини се придвижваха по двойки, като едната прикриваше другата, понеже тази част от саудитската пустиня беше осеяна с хълмчета, склонове и долчинки, където можеха да се спотайват хора.
— Ами ако там наистина се крие някой?
— Тогава по всяка вероятност ще се опита да ни обстрелва — обясни щаб-сержантът.