— Открийте го — заповяда студено президентът.
В Пекин беше лятно утро и Адлер знаеше много повече неща от останалите участници в срещата. Депешата не беше кой знае колко подробна, само най-важните точки, които той бе показал на военния аташе, а армейският полковник му бе казал да вярва на всяка дума. Но информацията не беше широко известна. Ако КНР бяха в съюз с ОИР, беше възможно още да вярват, че приятелите им държат надмощието. Струваше си да опита, реши държавният секретар, сигурен, че президентът ще го подкрепи.
— Добре дошли отново, господин държавен секретар — каза вежливо външният министър. Цзян пак беше тук, мълчалив и загадъчен както винаги.
— Благодаря. — Адлер зае обичайното си място. Не беше толкова удобно като онова в Тайпе.
— Този нов развой… възможно ли е това да е вярно? — попита министърът.
— Това е официалната позиция на страната ни — отвърна държавният секретар.
— Разполагате ли с достатъчно сили, за да защитите интересите си в този регион?
— Господин министър, аз не съм военен експерт и не мога да коментирам това — отвърна Адлер.
— За вас ще е голямо нещастие, ако не успеете — обади се Цзян.
Щеше да е наистина интересно да попита за официалното становище на КНР по въпроса, но отговорът щеше да е неутрален. Нито пък щяха да коментират присъствието на бойната група начело със самолетоносача „Айзенхауер“, който сега изпращаше въздушни патрули над „международните води“ на протока Формоза. Номерът беше да ги накара да не задават въпроси.
— Ситуацията в света понякога налага преоценка на позицията на страните по много проблеми и човек понякога трябва да се замисля добре за приятелствата си — каза уклончиво Адлер. За половин минута в стаята се възцари тишина.
— Ние сме приятели от момента, в който вашият президент Никсън има първи куража да дойде при нас — изрече външният министър след кратък размисъл. — И си оставаме приятели въпреки инцидентните недоразумения.
— Радвам се да го чуя, господин министър. Нали знаете поговорката, че приятел в нужда се познава. — „Ха така, блъскай си сега главата над това. Може пък последните репортажи да са истина. Може и приятелят ти Даряеи да успее.“ Примамката се люля съблазнително още петнайсет секунди.
— Всъщност единственото ни несъгласие с американската позиция е по въпроса за „двата Китая“, както неволно каза вашият президент. Ако това бъде уредено, тогава… — унесе се в размисъл министърът.
— Мисля, че вече ви обясних, че президентът ни се опитваше да обясни някои неща на репортерите в една много напрегната ситуация.
— И ние трябва да подминем това просто така?
— Америка продължава да е на мнение, че едно мирно решение на този спор за провинциите е в интерес на всички страни.
— Мирът е винаги за предпочитане пред войната — каза Цзян. — Но докога трябва да демонстрираме толкова голямо търпение? Последните събития са само илюстрация на основния проблем.
— Разбирам вашите чувства, но всичко, което можем да кажем, е, че търпението е най-ценната добродетел.
— В един момент търпението се превръща в недостойно отстъпване пред арогантността на другата страна. — Външният министър посегна към чая си. — Една добра дума от Америка би била приветствана с огромна благодарност.
— Вие настоявате да променим политиката си? — Държавният секретар се зачуди дали Цзян ще се намеси пак, след като бе променил насоката на разговора, макар и толкова незабележимо.
— Молим ви просто да видите логиката на ситуацията. Това ще направи дружбата на двете ни нации още поздрава.
— Разбирам — отвърна Адлер. И наистина разбираше. Сега вече всичко си идваше на мястото. Той се поздрави, задето бе успял да ги накара да издадат намеренията си. Следващото му обаждане трябваше да е до Вашингтон, ако приемеше, че там разполагаха с време и за нещо друго освен войната.
10-и полк се върна на саудитска територия в 03:00 местно време. Полкът „Бъфало“ сега се беше разпрострял в една линия от петдесет километра. След още един час щяха да пресекат снабдителната линия за армията на ОИР. Движеха се бързо, с почти петдесет километра в час.
„Лобо“ подмина рубежа „Манасас“ с двайсет минути закъснение, с което си навлече гнева на полковник Едингтън, който бе решил, че са закъснели с маневрата. Но проклетия адвокат, който командваше „Хуутаул“, отново бе напреднал достатъчно и дори даваше заявка за огън.
— Уулфпак-Шест, тук Хуут-Шест, край.
— Шест-Актуал, тук Хуут — отвърна Едингтън.