— Добре дошли на стадиона, копелета — каза на екрана Куутс.
— А бе оня циментовоз ваш ли е? — попита ченгето, като се обърна към току-що влезлия Холбрук, който тъкмо сядаше при приятеля си.
— Наш е — отвърна Холбрук.
— Гледай само да не хвръкнеш във въздуха — обади се Куутс, без да се обръща.
— Какво правите тук чак от Монтана? — полюбопитства полицаят.
— Ами купихме си го и си го караме вкъщи, нали разбирате?
— Аха. — Полицаят пак се обърна към телевизора.
— Да, те отиваха на юг и ние се врязахме право в тях! — тъкмо разказваше един кувейтски офицер. — И тогава…
— Да знаеш кога ще можем да се върнем на работа, Смоуки? — попита Куутс полицая.
Патрулният полицай поклати глава.
— Колкото и ти. Сега ще ходя на магистралата, нали ни държат на бариерите.
— Брей, толкова глоби да загубиш, Смоуки! Това не е майтап! — изкикоти се някой.
— Ама тия защо ще карат циментовоз чак от Монтана? — зачуди се Куутс. С тия момчета нещо просто не беше наред.
— Може да са го взели евтино — предположи полицаят и допи кафето си. — Нямам нищо подобно в списъка на откраднатите коли. По дяволите, кой ще седне да краде циментовоз?
— Аз поне не съм чувал… Ха! — възкликна Куутс. Картината в момента даваше една от бомбите с лазерно насочване. — Тия удрят право в целта, братче!
— Е, гледайте си — каза полицаят на излизане. Качи се в колата си и пое към магистралата, но после реши да хвърли един поглед на циментовоза. Можеше да предаде номера му за проверка, това нямаше да навреди. Може пък и да беше краден, знае ли човек в днешно време? После и той го подуши, но за носа на ченгето това не беше дизел, а… амоняк? Той изключи двигателя и се върна в кафето.
— Извинете ме, господа, ваш ли е камионът, паркиран ей там, циментовозът?
— Да, защо? — попита Браун. — Не сме нарушили нищо.
Всъщност ръцете му го издадоха. Ченгето ги видя как треперят. Нещо определено не беше наред.
— Бихте ли дошли с мен?
— Чакай бе, защо?
— Няма какво да чакам. Искам да разбера каква е тази миризма.
— Ще го закараме на монтьор.
— Ще го огледаме още сега. Хайде вдигнете капака, ей сега идвам.
Нещо просто не беше наред. Колегите му от магистралните патрули не бяха много заети в момента и той извика една кола за подкрепа по инстинкт, като съобщи в управлението номера на камиона, за да го прекарат през компютъра. После излезе и отново огледа камиона.
— Искате ли да запаля двигателя?
— Давайте.
Браун се качи в кабината и запали; двигателят беше доста шумен.
— Ако обичате, покажете ми документите си.
— Ама какво сме направили? — възкликна Холбрук.
— Нищо не сте направили, просто искам да видя документите ви.
Докато Пит Холбрук измъкваше портфейла си, пристигна другата полицейска кола. Браун погледна към нея, после погледна към ръката на ченгето. Беше върху дръжката на револвера. Обичайна стойка за полицаите, но на Браун му се стори заплашителна. Нямаше оръжие подръка. Бе оставил пистолета си в стаята. Полицаят взе шофьорската книжка на Пит, после се върна в колата си и вдигна микрофона.
— Номерът е чист, няма го в компютъра — каза му служителката от управлението.
— Благодаря. — Той остави микрофона и се върна при Питър Холбрук, подмятайки книжката му в дланта си…
Браун ги гледаше. Един полицай до Пит, още един малко отстрани, току-що първият бе говорил по радиото…
Патрулният полицай вдигна изненадан глава, когато камионът рязко потегли, изрева и махна на колегата си. Втората полицейска кола блокира пътя на циментовоза и той спря.
Не, нещо изобщо не беше наред.
— Слизай! — изрева полицаят и измъкна револвера си. Вторият полицай изви ръцете на Холбрук. Браун скочи от кабината и усети как една яка ръка го сграбчва за колана и го блъска върху кабината на камиона.
— Не мърдай! — изрева полицаят.
Кларк и Чавес излязоха от руското посолство един час след мръкване. В колата им имаше голям куфар, чието съдържание нямаше да се покаже подозрително на никого, и основното му съдържание наистина отговаряше на журналистическото им прикритие. Задачата беше малко налудничава, но докато това тревожеше до известна степен Джон, то Динг дори предвкусваше наслада от изпълнението й. Месторазположението на пункта изглеждаше направо невероятно и трябваше да бъде проверено сто процента. Пътуването до уличката зад кафенето мина без никакви проблеми. Охраняваният периметър около дома на Даряеи свършваше досами крайния им пункт. Кафето беше затворено, но това само улесняваше задачата им. Бравата не представляваше особен проблем в тъмната уличка и след секунди двамата прекрачиха прага. На втория етаж дочуха гласове. Тук живееше някакво семейство. Оказаха се съпруг и съпруга на около петдесет години, собственици на кафенето. Гледаха телевизия. Ако задачата беше поставена както трябва и навреме, това щеше да бъде уточнено и тези усложнения щяха да бъдат избегнати. Е, карай.