Самите посолства уреждаха неофициални приеми. Всички държавници, разбира се, трябваше да се срещат помежду си, за да вършат работа или просто да разговарят. Британският посланик, най-възрастен от страните, членки на НАТО и на Британската общност, същата вечер устройваше „неофициална“ вечеря за двайсет и двама държавни глави.
— Добре, този път няма опасност — каза капитанът от военновъздушните сили, когато над базата се спусна мрак.
По ирония на съдбата дежурните в кулата на „Андрюс“ бяха същите като през Онази нощ, както бяха започнали да я наричат хората. Те наблюдаваха приземяващия се на писта Нула-едно Боинг 747 на Японските авиолинии. Екипажът му може и да бе забелязал останките от друг също такъв самолет в големия хангар в източната част на базата. В този момент един камион докарваше смазаните парчета от реактивен двигател, съвсем скоро измъкнати от приземието на Капитолия. Лайнерът обаче завърши кацането и изпълни заповедта да завие наляво и бавно да последва водещия автомобил до съответното място, където да разтовари пасажерите си. Пилотът наистина забеляза камерите и военните, които напуснаха относителния уют на някаква сграда и се насочиха към техниката си за последното и най-интересно посрещане. Японецът понечи да каже нещо на втория си пилот, но се отказа. Капитан Тораджиро Сато му беше ако не първи приятел, то поне колега, при това близък, и през следващите години той трудно щеше да понася позора, покрил страната, компанията и професията му. По-лошо можеше да е единствено, ако Сато беше возил хора, защото основно правило в живота на пилотите бе да пазят пътниците си, но въпреки че неговата култура уважаваше доблестното самоубийство, този случай беше смаял и потиснал народа му. Пилотът винаги бе носил униформата си с гордост. Сега при първа възможност щеше да се избави от нея, било то в чужбина или в собствената си страна. Той се отърси от тази мисъл, плавно натисна спирачките и спря самолета така, че старомодната стълбичка на колела се долепи точно до предната врата. После с втория пилот се спогледаха. Вместо да спят в обичайния среден вашингтонски хотел, щяха да бъдат настанени в офицерска квартира в базата и навярно някой щеше да ги пази. При това въоръжен.
Вратата на самолета се отвори под нежните ръце на главната стюардеса. Със закопчано сако и оправена от притеснения му помощник вратовръзка, премиер-министърът Могатару Кога за миг спря на вратата, връхлетян от студения февруарски вятър, после заслиза по стъпалата. Оркестърът засвири.
Долу го чакаше временно изпълняващият длъжността министър на външните работи Скот Адлер. Двамата никога не се бяха срещали, но бяха информирани един за друг. Кога изглеждаше точно като на снимките. Японецът бе пълен, висок около метър шейсет и пет, на средна възраст и с гъста черна коса. Очите му бяха безизразни — или може би уморени, помисли си Адлер, когато го погледна по-отблизо. В тях се четеше тъга. Дипломатът протегна ръка.
— Добре дошли, господин премиер-министър.
— Благодаря, господин Адлер. — Двамата се качиха на подиума и Адлер каза няколко приветствени думи. След него пред микрофона се изправи Кога.
— На първо място искам да благодаря на вас, господин Адлер, и на вашата страна за това, че ми позволихте да дойда днес тук. Колкото и изненадващ да е този жест, аз знам, че тези неща са традиция във вашата огромна и великодушна страна. Днес съм дошъл, за да представям родината си в един тъжна, но необходима мисия. Надявам се, че тя ще бъде целебна както за вашата, така и за моята страна. Надявам се, че американците и японците ще открият в тази трагедия мост към мирното бъдеще. — Кога отстъпи назад и Адлер го поведе по червения килим, докато оркестърът свиреше „Кимагайо“, краткия химн на Япония, написан всъщност преди един век от композитор англичанин. Премиер-министърът направи преглед на почетната гвардия и се опита да долови в младежките лица омраза или презрение, но по пътя до очакващата го кола откри в тях само безстрастие. Адлер влезе след него и попита:
— Как се чувствате?
— Добре, благодаря. Спах в самолета. — Кога реши, че въпросът е отправен просто от любезност, после обаче разбра, че не е така. Слънцето вече бе под хоризонта и залезът щеше да е кратък, тъй като от северозапад прииждаха облаци.
— Ако желаете, можете да се срещнете с президента Райън на път за вашето посолство. Президентът ми нареди да ви предам, че няма да се обиди, ако поради продължителността на полета или поради други причини откажете. — Скот се изненада, че Кога не се поколеба нито за миг.