Е, трябваше да се съгласят двамата членове на „Планинците“, да, естествено, че е жестоко спрямо децата — кой не обича децата? — но и кокошката навярно не обича да вижда бъркани яйца, нали? А колко страдание бе причинил баща им на честните граждани, които искаха само всички тези безполезни вашингтонски глупаци да оставят на мира конституционните им права? Но не казаха тези неща. През повечето време, докато опашката се точеше по улицата, държаха устите си затворени. Не знаеха колко правителствени шпиони може да има наоколо, особено на опашката пред Белия дом, име, което приемаха само защото го бе избрал Дейвид Крокет14. Холбрук си беше спомнил това от някакъв телевизионен филм, макар да не помнеше как се казва, а старият Дейви несъмнено бе техният тип американец — та той дори беше дал име на любимата си пушка. Да.
Всъщност сградата не изглеждаше зле и там бяха живели някои достойни хора. Анди Джаксън, който казал на Върховния съд къде да се разкара. Линкълн, жилав стар кучи син. Колко жалко, че го бяха убили преди да осъществи плана си да върне негрите обратно в Африка или Латинска Америка… (И двамата повече харесваха Джеймс Монро за това, че бе започнал реализирането на идеята с помощта си за създаването на Либерия като място, където да върне робите; жалко, че никой не го беше последвал.) Теди Рузвелт, който бе свършил няколко добри неща, ловец и войник, стигнал малко далеч в „реформирането“ на управленческата система. Оттогава обаче не се бяха появили много такива мъже, смятаха и двамата, но сградата не беше виновна, че в последно време е обитавана от хора, които не харесваха. Това бе проблемът с вашингтонските сгради. В края на краищата някога Капитолият е бил дом за Хенри Клей и Даниъл Уебстър. Патриоти, за разлика от шайката, изпържена от онзи японски пилот.
Когато навлязоха на територията на Белия дом, нещата станаха малко нервни, все едно да проникнеш на вражеска земя. Пазачите на портата бяха от военизираното подразделение на Службата за сигурност, а вътре имаше морски пехотинци. Какъв позор! Морски пехотинци. Истински американци, навярно дори цветнокожите, защото минаваха през същото обучение като белите и навярно някои от тях също бяха патриоти. Жалко, че бяха негри, но нищо не можеше да се направи. И всички морски пехотинци правеха онова, което им казваха бюрократите. Беше им малко трудно да понесат тази гледка. Те обаче бяха просто деца и може би някой ден щяха да разберат истината. В края на краищата сред „Планинците“ имаше неколцина бивши военни. Морските пехотинци трепереха в тънките си шинели и леките си бели ръкавици.
Каква сграда! Ясно защо обитателите й се смятаха за царе. С такива неща трябваше да се внимава. Линкълн бе израснал в дървена колиба, а Теди беше живял и в палатка, ловувайки из планините, но който и да живееше днес тук, бе просто още един проклет бюрократ. Вътре имаше още пехотинци, а около двата ковчега стоеше почетна стража, но най-опасни бяха хората в цивилни дрехи с малки пластмасови кабели, които се извиваха изпод яките на саката им и водеха до ушите. Службата за сигурност. Федерални агенти. Лицето на врага, представители на същото министерство, към което принадлежеше Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия. Това беше важно. Първият случай, когато граждани се бяха противопоставили на държавното управление, бе свързан с алкохола, Алкохолният бунт — той беше причината „Планинците“ да са единодушни във възхищението си от Джордж Вашингтон. По-либералните от тях отбелязваха, че дори добрият човек си има лоши дни, а Джордж не беше от хората, с които можеш да си правиш шеги. Браун и Холбрук не гледаха право към говната от Службата за сигурност. С тях също трябваше да се внимава.
Специален агент Прайс влезе във фоайето. Шефът й се намираше в безопасност в кабинета си, а задълженията й като командир на охраната обхващаха цялата сграда. Процесията не представляваше заплаха за безопасността на Белия дом. От тази гледна точка тя бе просто досадна. Дори сред опашката да се криеше въоръжена банда, зад затворените врати навсякъде в района бдяха двайсет въоръжени агенти, повечето с автомати „Узи“. Скрит във вратата детектор за метали съобщаваше на хората от отдела за техническа безопасност към кого да гледат, а други агенти криеха в ръцете си снимки, подредени като колода карти за игра, и непрекъснато ги размесваха, сравнявайки лицето на всеки, който влизаше през вратата, с известните или заподозрени злосторници. За останалото разчитаха на инстинкта и опита си, а в случая ставаше дума за хора, които изглеждаха „странно“, обичайната американска характеристика за неподходящо поведение. Проблемът беше, че навън бе студено. Много от влизащите изглеждаха странно. Някои потрепваха с крака. Други държаха ръцете си в джобовете, оправяха палтата си, трепереха или просто странно се оглеждаха наоколо — всичко това привличаше вниманието на охраната. В случаите, когато жестовете идваха от лице, засечено от детектора за метал, агентът вдигаше ръка, сякаш иска да се почеше по носа, и съобщаваше по микрофона например: „Синьо палто, мъж, метър осемдесет и два“. В резултат четири-пет глави се обръщаха да погледнат човека отблизо. Физическите му белези се проверяваха и дори да не откриеха неговата снимка, продължаваха да го наблюдават, а скрита камера заснемаше лицето му. В някои по-крайни случая агентът се присъединяваше към излизащите и проследяваше обекта до колата му, за да запише регистрационния й номер. Отдавна възстановеното Стратегическо въздушно командване беше приело за свой официален девиз „МИРЪТ Е НАША ПРОФЕСИЯ“. За Службата за сигурност работа бе параноята и доказателство за необходимостта от нея бяха двата ковчега във фоайето на Белия дом.