Браун и Холбрук използваха своите пет секунди за разглеждане. Два скъпи ковчега, несъмнено купени за държавна сметка, и богохулствено, помислиха си те, покрити с националното знаме. Е, може би това не се отнасяше за жената. В края на краищата се предполагаше, че съпругите трябва да са лоялни към мъжете си и това просто си беше така. Потокът от хора ги отнесе наляво и кадифените въжета ги поведоха надолу по стълбите. Можеха да усетят промяната в другите. Колективна дълбока въздишка. Някои дори подсмърчаха и триеха сълзите си — предимно жени. Двамата „Планинци“ останаха безстрастни, както и повечето от мъжете. Скулптурите на Ремингтън по пътя им ги накараха да спрат и за кратко да им се възхитят, а после отново бяха на открито и приветстваха свежия въздух като пречистване след няколкото минути федерална пара. Не разговаряха, докато не се отдалечиха от сградата и от другите.
— Чудни ковчези сме им купили — бяха първите думи на Холбрук.
— Жалко, че не бяха отворени. — Браун се огледа. Никой не бе достатъчно близо, за да чуе невнимателната му забележка.
— Те имат деца — продължи Пит.
— Да, да, да. И те ще пораснат, за да станат също бюрократи.
Пациентът бе такова симпатично момче, но… но беше тежко болен. Сестра Жана Батист видя, че температурата му се е повишила до 40.4 и това бе достатъчно смъртоносно, но другите симптоми бяха още по-лоши. Повръщането се усилваше и момчето вече изкарваше кръв. Имаше признаци за вътрешен кръвоизлив. Всичко това, тя знаеше, можеше да означава едно от няколко неща — но онова, от което се страхуваше, се наричаше „заирска ебола“. Из джунглата в тази страна — от време на време тя все още мислеше за нея като за Белгийско Конго — имаше много болести, но най-тежка бе еболата. Сестрата трябваше да вземе кръв за ново изследване и тя го направи с огромно внимание, тъй като първата проба някак си беше изчезнала. По-младите от персонала не бяха толкова сериозни, колкото би трябвало… Родителите на момчето държаха ръката му, докато тя му взимаше кръв, защитила ръцете си с латексови ръкавици. Всичко мина гладко — в момента детето бе изпаднало в безсъзнание. Тя изтегли иглата и незабавно я постави в пластмасова кутия за отпадъци. Епруветката с кръвта бе поставена в друг контейнер. Първата й грижа бе иглата. Прекалено много хора от персонала се опитваха да пестят пари за болницата, като използваха многократно инструментите, въпреки СПИН-а и другите заболявания, предавани посредством кръвни продукти. Тя щеше да изхвърли тази игла, просто за да е сигурна.
Нямаше време да погледне повече към пациента. Излезе от отделението и мина по покритата пътека до другата сграда. Болницата имаше стара и славна история. Бяха я построили с оглед на местните условия. Многобройните ниски, леки постройки бяха свързани с покрити пътеки. Лабораторията се намираше само на петдесет метра разстояние. Неотдавна Световната здравна организация беше установила присъствие тук и заедно с нея бяха дошли модерно оборудване и шестима млади лекари — но уви, нито една сестра.