— Като някога в Дивия запад — вметна водещият. — Как се отнасяте към това да имаме президент, който…
— Е убивал хора ли? — върна услугата коментаторът. Беше изтощен от дългите дни на дежурство и малко уморен от този фризиран глупак. — Дайте да видим. Джордж Вашингтон е бил генерал. Анди Джаксън също. Уилям Хенри Харисън е бил военен. Грант и повечето президенти след Гражданската война също. Теди Рузвелт, разбира се. Труман е бил военен. Айзенхауер. Джак Кенеди е служил във флота, както и Никсън, Джими Картър и Джордж Буш… — Импровизираният урок по история имаше видим ефект на остен.
— Но той всъщност е бил избран за вицепрезидент временно, нали, и като отплата за успешното му справяне с конфликта… — никой не го наричаше „война“ — … с, както се оказа, японските бизнес-интереси. — Ето, помисли си водещият, това ще постави този престарял международен кореспондент на мястото му. Във всеки случай някой да е казал, че президентът има право на меден месец?
— Нещастник — прошепна Браун на Холбрук, след като тълпата се поразреди. Не всички зрители се интересуваха от процесията от чуждестранни величия. Така или иначе вътре в колите не се виждаше нищо и проследяването на всички флагчета, които се вееха отпред, само предизвикваше различни версии на въпроса „На коя държава е това знаме?“, често последван от неправилен отговор. Затова, подобно на мнозина други, двамата „Планинци“ си пробиха път към парка.
— Няма да се оправи — отвърна Холбрук.
— Той е просто бюрократ. Знаеш принципа на Питър15. — И двамата смятаха, че тази книга е написана, за да характеризира държавните служители, които като във всяка йерархия се издигат, докато не достигнат равнище на некомпетентност.
— Може и да си прав — каза приятелят му.
Службата за сигурност беше изпълнила Националната катедрала. Агентите знаеха това, знаеха също и че при тези обстоятелства никой убиец — идеята за професионалните убийци в общи линии бе рожба на Холивуд — няма да рискува живота си. На покрива на всяка сграда с пряка видимост към построената в готически стил черква имаше по няколко въоръжени военни или специални агенти от Службата. Собственият им снайперистки отряд разполагаше с най-добрите ръчно изработени и струващи по 10 000 долара оръжия, с които можеха да улучат човек в главата от осемстотин метра. Самият отряд, който редовно печелеше състезанията по стрелба, навярно се състоеше от най-добрите стрелци на света и те се упражняваха всеки ден, за да запазят това положение. Всеки, който таеше някакви зли помисли, или щеше да знае всичко това и да стои настрани, или, ако ставаше дума за луд аматьор, щеше да види подготвената отбрана и да реши, че денят не е подходящ за умиране.
Но така или иначе обстановката беше напрегната и още докато процесията се задаваше в далечината, агентите започнаха да се въртят неспокойно. Един от тях, изтощен от непрекъснатото трийсетчасово дежурство, разля кафето си на каменното стълбище, с мърморене смачка пластмасовата чашка, пъхна я в джоба си и съобщи по закачения на ревера му микрофон, че на неговия пост е чисто. Кафето почти мигновено замръзна върху тъмния гранит.
Вътре в катедралата друга група агенти за пореден път проверяваше всяка сумрачна ниша преди да заеме местата си и да остави служителите от протокола да извършат последните подготовки в съответствие с пратените им само преди минути инструкции.
Лафетите спряха пред сградата, а след тях един по един се занизаха автомобилите, за да разтоварят своите пътници. Следван от семейството си, Райън слезе и се приближи до фамилията на Дърлинг. Децата все още бяха в шок и може би така бе най-добре, а може би не. Джак не знаеше. Какво се правеше в такива моменти? Той постави ръка на рамото на момчето. Колите пристигаха, оставяха пътниците си и бързо се изтегляха. Другите по-високопоставени официални гости щяха да се наредят зад него. Останалите щяха да влязат от страничните входове и да минат през портативни детектори за метал, докато свещениците и хористите, вече минали по същия път, заемаха местата си.
Роджър сигурно си беше спомнял службата в 82-ра с гордост, помисли си Джак. Войниците, които водеха процесията, наредиха пушките си на пирамида и се приготвиха да изпълнят дълга си под командването на млад капитан, подпомаган от двама сержанти със сериозни лица. Всички изглеждаха твърде млади, дори сержантите, подстригани почти до кожа под баретите си. Райън си спомни, че преди повече от петдесет години баща му е служил в конкурентната 101-ва десантна дивизия и е изглеждал точно като тези момчета, макар и навярно с малко по-дълга коса, тъй като през 40-те голата глава не е била на мода. Но със същата твърдост, същата яростна гордост и същата решителност да изпълни задълженията си, каквито и да са те. Времето като че ли беше спряло. Подобно на войниците, Райън не можеше да извърне глава. Трябваше да стои мирно, както по време на службата си в морската пехота, макар и да си позволяваше да шари с поглед наоколо. Децата му въртяха глави и пристъпваха от крак на крак от студ, а Кати ги наблюдаваше и като съпруга си се тревожеше да не настинат. В този случай обаче дори родителските грижи бяха подчинени на нещо друго. Какво представляваше нещото, наречено дълг, зачуди се Кати, че дори сирачетата знаеха, че трябва да стоят тук и просто да приемат нещата каквито са?
15
По заглавието на едноименната книга на Лорънс Дж. Питър, канадски педагог (р. 1919). — Б.пр.