Накрая и последните от официалната процесия слязоха от колите си и заеха местата си. Някой преброи до пет и войниците се отправиха към лафетите, по седем до всеки от тях. Командващият офицер свали едната скоба, после и другата и те вдигнаха ковчезите, сваляйки ги с роботско отстъпване настрани. Войникът с президентското знаме тръгна пръв нагоре по стъпалата. Зад него понесоха ковчезите. Този на президента бе първи. Пред и зад него вървяха съответно капитанът и сержантът.
Никой не беше виновен. Под бавния ритъм, определян от сержанта, от двете страни маршируваха по трима войници. Бяха се вкочанили от петнайсетминутното висене след продължителната сутрешна разходка по булевард „Масачузетс“. Войникът, който крачеше по средата отдясно, се подхлъзна по замръзналото кафе на стълбището, залитна и спъна другия отзад. Целият товар надхвърляше сто и осемдесет килограма дърво, метал и труп, които се стовариха върху първия спънал се и мигновено строшиха и двата му крака върху гранитните стъпала.
Хилядите зрители ахнаха. Агентите от Службата за сигурност се втурнаха напред, опасявайки се, че войниците може да са повалени от изстрели. Андреа Прайс застана пред Райън с ръка под палтото, очевидно стиснала служебния си автоматичен пистолет и готова да го извади, докато другите агенти отвеждаха неговото семейство и това на Дърлинг. Войниците вече вдигаха ковчега от падналия си другар, чието лице беше пребледняло от болка.
— Ледът — каза той на сержанта през стиснатите си зъби. — Подхлъзнах се. — Войникът запази достатъчно самообладание, за да не изрече ругатнята, която отекваше из ума му. Един от агентите погледна стъпалото, видя бяло-кафеникавата издатина, която отразяваше светлината, даде знак с ръка на Прайс, че може да се отстрани, и тази команда мигновено се разнесе сред всички агенти:
— Просто подхлъзване, просто подхлъзване.
Райън потръпна. Роджър Дърлинг не бе усетил това, но обидата към него беше обида към децата му, свили се и извърнали глави, когато баща им се бе стоварил върху каменните стъпала. Синът му първи вдигна поглед, но детето в него продължаваше да се чуди защо падането не е събудило баща му. Само преди няколко часа той бе станал посред нощ и беше отишъл до вратата на стаята си — искаше му се да я отвори, да прекоси коридора и да почука на вратата на родителите си, за да провери дали не са се върнали.
— О, Господи — простена коментаторът.
Камерите показаха в едър план двамата войници от трети полк, които изнасяха ранения десантчик. Сержантът зае мястото му и след секунди ковчегът отново беше вдигнат. Ясно се виждаха драскотините по полираната му дъбова повърхност.
— Добре, войници — каза сержантът. — Леви.
— Татко — изхълца деветгодишният Марк Дърлинг. — Татко. — Всички наблизо го чуха в настъпилата след инцидента тишина. Войниците и агентите прехапаха устни. Джак инстинктивно сложи ръка на рамото на момчето. Не знаеше какво да направи. „Какво друго може да се обърка?“ — зачуди се новият президент, докато госпожа Дърлинг последва съпруга си по стълбището, а сетне и в катедралата.
— Хайде, Марк. — Райън прегърна момчето и го поведе към вратата. Ех, да имаше някакъв начин да ги утеши, дори за няколко мига. Но това беше невъзможно и Джак само се натъжи още повече.
Вътре бе по-топло и онези, които не бяха толкова развълнувани, го забелязаха. Служителите от протокола заеха местата си. Заедно със семейството си Райън отиде до първата пейка отдясно. Роднините на Дърлинг заеха местата от другата страна. Ковчезите бяха поставени един до друг върху платформи в ризницата, а зад тях имаше още три — на един сенатор и на двама депутати в Конгреса, които за последен път „представляваха“ някого. Органът свиреше нещо, което Райън бе чувал и преди, но не можеше да познае. Поне не беше мрачната масонска процесия на Моцарт с нейния жесток монотон. Свещениците застанаха отпред с професионални изражения. Пред Райън, на мястото, обикновено предназначено за псалтира, лежеше друг екземпляр от речта му.