Картината на телевизионния екран можеше да възбуди всеки с неговата професия по начин, който нямаше нищо общо със секса. Само ако… но такива възможности винаги се откриваха случайно и никога нямаше време за предварителна подготовка. А подготовката означаваше всичко за акция като тази. Не че имаше някакви технически трудности. Той си позволи да обмисли нещата. Навярно с минохвъргачка. Можеше да се монтира в каросерията на обикновен камион за доставки. Жертвите щяха да са поне десет, може би петнайсет или дори двайсет и макар че изборът щеше да е случаен, мишената си бе мишена и терорът си беше терор, а точно в това се състоеше неговата професия.
— Само ги виж — въздъхна той. Камерите показваха пейките. Предимно мъже и малко жени, седнали без някакъв видим за него ред, някои шепнещи помежду си, повечето мълчаливи, с безизразни лица и погледи, шарещи из черквата. После децата на мъртвия американски президент, момче и момиче със съкрушения вид на хора, докоснати от жестоката реалност на живота. Децата понасяха бремето си изненадващо добре, нали? Щяха да оцелеят, още повече че вече нямаха никакво политическо значение. Интересът му към тях беше колкото клиничен, толкова и безмилостен. После камерата отново се върна на Райън, показа в едър план лицето му и даде възможност да бъде огледано по-внимателно.
Все още не се беше сбогувал с Роджър Дърлинг. Не бе имал време да събере мислите си и да се съсредоточи върху това. Но сега откри, че погледът му не се отклонява от ковчега. Почти не познаваше Ан, а другите трима в ризницата му бяха съвсем непознати, всъщност избрани съвсем случайно според религиозната им принадлежност. Но Роджър му бе приятел. Роджър го върна от частния му живот, повери му важен пост, следваше повечето му съвети, доверяваше му се, от време на време го мъмреше и наставляваше, но винаги приятелски. Работата беше тежка, още повече с разрасналия се конфликт с Япония — дори за Джак сега, след като всичко свърши, това вече не бе „война“, защото войната принадлежеше на миналото. Вече не представляваше част от реалния свят, надживял това варварство. Дърлинг и Райън заедно бяха преминали през всичко и макар покойният президент да беше искал да продължи и да довърши делото по друг начин, той разбираше, че за Райън състезанието е приключило. И приятелски беше дал на Джак златна възможност да се върне към частния си живот, чудесен завършек на кариерата му в служба на обществото, превърнал се сега в капан.
„Но ако бе поверил работата на някой друг, къде щях да съм аз през онази нощ?“ — запита се Джак. Отговорът беше прост. Щеше да е на първия ред в залата на Капитолия и сега да е мъртъв. Тази мисъл го накара да премигне. Роджър бе спасил живота му. И навярно не само неговия. Кати — а може би и децата — щяха да са в галерията заедно с Ан Дърлинг… Действително ли животът беше толкова крехък, че да зависи от такива дребни неща? В този момент из целия град други трупове лежаха в ковчези на други церемонии, повечето на възрастни, но и някои на деца на други жертви, решили през онази вечер да доведат семействата си на общото заседание.
Марк Дърлинг хълцаше. Сестра му Ейми стисна ръката му. Джак леко обърна глава и с периферното си зрение ги видя. „Мили Боже, та те са просто деца, защо деца трябва да преживяват всичко това?“ Мисълта за миг отекна в ума му. Джак прехапа устни и сведе поглед към пода. Нямаше към кого да насочи гнева си. Самият извършител на това престъпление беше мъртъв, трупът му все още се намираше във вашингтонската морга и на няколко хиляди километра оттук семейството, което бе оставил, носеше тежкото бреме на позора и вината за случилото се. Ето защо хората казваха, че всяко насилие е безсмислено. От него не оставаше никаква поука, само погубени и разрушени съдби — и съдби, спасени не поради някаква конкретна причина, а по чиста случайност. Подобно на рак или друга тежка болест, това насилие нанасяше удара си без определен план — просто един мъртвец, решил да не отива сам в онзи вечен живот, в който е вярвал. Къде, по дяволите, беше поуката от това? Занимавал се много време с човешкото поведение, Райън сбърчи лице и продължи да гледа в пода, заслушан в хълцанията на осиротелите деца, кухо отекващи в каменната черква.