Той е слаб. Лицето му ясно го показваше. Този човек, този президент се опитваше да сдържи сълзите си. Не знаеше ли, че смъртта е част от живота? Самият той беше причинявал смърт, нали? Не знаеше ли какво е смъртта? Чак сега ли разбираше? Другите лица от екрана знаеха. Това можеше да се види. Бяха сериозни, защото на погребение се очаква да си сериозен, но всеки живот си има край. Райън би трябвало да го знае. Бе се сблъсквал с опасността — но това е било отдавна, напомни си той, а с времето хората забравят такива неща. Добре охраняван в качеството си на официално лице, Райън беше имал достатъчно причини да забрави уязвимите моменти в живота си. Мъжът се развесели от мисълта колко много неща могат да се научат само за няколко секунди от едно човешко лице.
Това улесняваше всичко, нали?
Тя седеше пет реда назад, но беше до пътеката между пейките и макар че виждаше само тила на президента Райън, министър-председателката на Индия също се бе занимавала с човешкото поведение. Един държавен глава не можеше да се държи така. В края на краищата държавният глава е актьор на най-важната сцена на света и трябва да се научи какво да прави и как да се държи. През живота си беше ходила на различни погребения, защото политическите лидери имат съратници — не винаги приятели, — млади и стари, а човек трябва да проявява уважение дори към онези, които мрази. В последния случай би било даже приятно. Развеселена, тя вдигна и после отново спусна вежди. Особено когато погребват онези, които мразиш. Трябваше да изглежда натъжена. „Да, ние имахме различия помежду си, но той винаги бе достоен за уважение и с него можеше да се работи, неговите идеи винаги си струваха да им се обърне сериозно внимание.“ С годините човек ставаше толкова опитен, че опечалените вярваха на лъжите — отчасти, защото искаха да повярват. Човек се научаваше да се усмихва, да проявява мъка и да говори в съответствие със случая. Трябваше. Политическият лидер рядко може да си позволи да прояви истинските си чувства. Истинските му чувства показват на другите слабостите му, а винаги има хора, които да ги използват срещу него — така че през годините той ги крие все повече, докато накрая наистина почти, ако не и напълно престава да изпитва нещо. И това беше добре, защото политиката няма нищо общо с чувствата.
Явно този Райън не знаеше това. В резултат той излагаше на показ истинската си личност и още по-лошо за него, правеше го пред една трета от най-важните световни политически лидери, хора, които щяха да видят, да разберат и да скрият мислите си за бъдеща употреба. Точно като нея. Чудесно, помисли си тя.
Първи започна равинът. На всеки свещеник бяха определени по десет минути и всеки от тях беше специалист — по-точно всеки от тях бе истински учен освен призванието си като Божи човек. Рави Бенджамин Флайшман чете от Талмуда и Тората. Говори за дълга, доблестта и вярата, за милостивия Бог. След него продължи преподобният Фредерик Ралстън, капелан на Сената — през онази нощ той беше отсъствал от града и така бе оцелял. Баптист и известен капацитет по Новия Завет, Ралстън говори за Христовите страдания в градината, за своя приятел, сенатор Ричард Истман от Орегон, който лежеше в ризницата, почитан от всички като достоен член на Конгреса, и накрая за загиналия президент, отдаден на семейството си мъж…
Нямаше „правилен“ начин, по който човек да се справя с такива неща, помисли си Райън. Навярно би било по-лесно, ако свещенослужителите имаха достатъчно време да поседят с опечалените, но в случая не бе така. „Не, не е правилно!“ — каза си Джак. Всичко това беше театър. Не трябваше да е така. На няколко крачки от него, от лявата страна на пътеката седяха децата и за тях това изобщо не бе театър. За тях всичко беше много по-просто. Един безумен акт бе отнел живота на мама и татко и така беше унищожил бъдещето, което този живот трябваше да им осигури, бе ги лишил от обич и напътствие, от възможността да израснат нормално и да се превърнат в нормални хора. Марк и Ейми бяха най-важните тук, но думите в тази служба, които уж трябваше да помогнат на тях, бяха насочени към други. Всичко това беше политика, опит да се успокои страната, да се възобнови вярата на хората в Господ, света и тяхната родина. Може би хората зад двайсет и трите камери в черквата наистина имаха нужда от това, но имаше още по-нуждаещи се — децата на Роджър и Ан Дърлинг, възмъжалите синове на Дик Истман, вдовицата на Дейвид Коен от Роуд Айлънд и оцелелите членове на семейството на Мариса Хенрик от Тексас. Това бяха истински хора и тяхната лична мъка беше подчинена на нуждите на страната. „Е, по дяволите страната!“ — помисли си Джак, внезапно изпълнен с гняв към онова, което ставаше, и към себе си, че не го бе осъзнал достатъчно рано, за да го промени. Страната действително имаше нужди, но те не можеха да са толкова важни, че да засенчат ужасната съдба, сполетяла тези деца. Кой говореше за тях? Кой се обръщаше към тях?