Политическите му съветници сигурно едновременно бяха получили сърдечен пристъп, помисли си министър-председателката и трябваше да призове на помощ цялото си самообладание, усъвършенствано през политическия й живот, за да запази спокойното си изражение. После реши да го промени в съчувствено. В края на краищата, той може би я гледаше, а тя беше жена и майка и по-късно днес щеше да се срещне с него. Министър-председателката леко наведе глава надясно, за да може да го вижда по-добре. Това също можеше да му се хареса. След около минута извади от чантичката си кърпичка и избърса очи.
— Иска ми се да познавах по-добре майка ви. Двамата с Кати се надявахме да имаме тази възможност. Исках да се сприятелите със Сали, Джак и Кейти. С баща ви си поговорихме по този въпрос. Предполагам, че това няма да стане така, както ни се искаше. — Тази спонтанна мисъл накара стомаха му да се свие. Сега децата плачеха, защото без думи им бе казал, че могат да плачат. Той не можеше да си го позволи. Не и пред другите. Пред тях трябваше да е силен, затова още по-здраво стисна катедрата, докато ръцете наистина не го заболяха. Джак с радост посрещна болката, защото му помогна да се овладее.
— Навярно искате да знаете защо трябваше да се случи това. Не зная, деца. Иска ми се да знаех. Иска ми се някой да знаеше, така че да можех да го попитам. Но никога не съм срещал такъв човек — продължи той.
— Господи — успя да изрече Кларк. Сълзите напираха в очите му. Както в кабинетите на всички висши служители, и в неговия кабинет в ЦРУ имаше телевизор и службата се излъчваше по всички канали. — Сърцето ми се къса.
— Знаеш ли какво Джон? — Чавес се владееше по-добре. В такива моменти мъжът трябва да е хладнокръвен, така че жените и децата да могат да се опрат на него. Или поне така му подсказваше традицията на неговата страна. Кларк, от друга страна, просто беше пълен с изненади. Както винаги.
— Какво има, Доминго?
— Той разбира. Работим за човек, който разбира.
При тези думи Джон се обърна. Двама офицери от ЦРУ, които мислеха по един и същ начин със своя президент. Кой би повярвал? Стана му приятно, че още от първия момент е преценил правилно Райън. „По дяволите, той е точно като баща си.“ Съдбата го беше лишила от възможността да познава другия Райън. Зачуди се дали Джак ще успее като президент. Не се държеше като предишните. Държеше се като истинска личност. Но нима това бе лошо?
— Искам да знаете, че винаги можете да дойдете при нас с Кати. Вие не сте сами. Никога няма да бъдете сами. При вас е семейството ви, а вече имате и моето семейство — обеща им той от катедрата. Трябваше да им го каже. С Роджър бяха приятели, а когато се наложи, човек се грижи за децата на приятелите си. Бе го направил за децата на Бък, сега щеше да го направи и за децата на Роджър.
— Искам да се гордеете с вашите мама и татко. Баща ви беше прекрасен човек и добър приятел. Той полагаше всичките си сили, за да подобри нещата за хората. Тази работа бе тежка и го лишаваше от повече време с вас, но баща ви беше голям човек, а големите хора вършат големи неща. Майка ви също винаги бе край него и също вършеше големи неща. Деца, те завинаги ще останат в сърцата ви. Помнете всичко, което са ви казвали, всички дребни неща, игрите, шегите, всички начини, по които родителите ви са проявявали обичта си към вас. Вие никога няма да загубите това. Никога — увери ги Джак и замълча. Опитваше се да измисли нещо, което да смекчи нанесения им от Съдбата удар. Не успя. Беше време да свършва.
— Марк, Ейми, Бог е поискал вашите мама и татко да се върнат при Него. Той не обяснява защо, така че лесно да Го разберем, и когато това се случи, ние не можем… не можем да направим нищо. Просто не можем — гласът на Райън пресекна.
Каква смелост проявяваше този човек, помисли си Кога, като си позволяваше да даде израз на чувствата си. Всеки друг би могъл да се качи там и да произнесе обичайните политически лигавщини. Повечето биха го направили — тук или в която и да е било друга страна, — но този Райън изобщо не беше такъв. Да се обърне към децата по този начин бе блестяща идея — или поне така си помисли той в началото. Но се оказа съвсем друго. Президентът беше човек, не актьор. Не мислеше за това, че трябва да проявява сила и решителност. И Кога знаеше защо. Повече от всеки друг в черквата японецът знаеше от какво тесто е замесен Райън. В кабинета си в Япония той бе познал. Райън беше самурай, дори нещо повече. Правеше своето, без да се интересува какво ще си помислят другите. Японският премиер-министър се надяваше, че това не е грешка, докато гледаше как президентът на Съединените щати слиза по стъпалата и се приближава до децата на Дърлинг. Той ги прегърна и публиката видя, че по лицето му се стичат сълзи. От местата на държавните глави около него се разнасяха хълцания, но Кога знаеше, че повечето от тях са престорени — или най-много кратки, мимолетни мигове на някакви останки от човечност, които скоро щяха да бъдат забравени. Той съжаляваше, че не може да се присъедини към тях, но нормите на неговата култура бяха строги, още повече че носеше позора на един от своите сънародници, причинил тази чудовищна трагедия. Колкото и да не му се искаше, трябваше да изиграе политическата си игра. Райън също — но това не го интересуваше. Японецът се зачуди дали Америка съзнава късмета си.