— Той изобщо не използва подготвената му реч — каза водещият. Тя беше пратена до всички информационни мрежи и всички копия вече бяха анализирани, така че репортерите да могат да повтарят по-важните пасажи и да подсилват нещата, които президентът трябваше да каже на зрителите. Вместо това обаче водещият бе принуден да си води бележки, с което не се справи успешно, тъй като отдавна беше приключил репортерската си кариера.
— Прав си — неохотно се съгласи коментаторът. Нещата просто не се правеха така. На неговия монитор Райън все още прегръщаше децата на Дърлинг и това също продължаваше вече прекалено дълго. — Предполагам, президентът е решил, че за тях това е важен личен момент…
— И определено е така — вметна водещият.
— Но работата на господин Райън е да управлява нацията. — Коментаторът поклати глава. Очевидно си мислеше нещо, което все още не можеше да каже: „Не се държи като президент“.
Накрая Джак трябваше да ги пусне. Сега в очите им имаше само болка. С обективната половина от разума си той реши, че така навярно е по-добре — те трябваше да изразят мъката си, — но от това не му стана по-леко, защото в очите на децата на такава възраст изобщо не трябваше да има болка. Но нямаше какво друго да направи, освен да се опита някак си да я облекчи. Той погледна роднините, които ги придружаваха. Те също плачеха, но през сълзите Джак долови признателните им погледи и това му подсказа, че поне е направил нещо. Той кимна и се върна на мястото си. Кати го гледаше. В нейните очи също имаше сълзи и макар да не можеше да му каже нищо, тя стисна ръката му.
— Какво ни е известно за нея?
— Тя е лекарка, всъщност очен хирург, предполага се, че е добра. — Мъжът погледна бележките си. — Американските медии съобщават, че въпреки официалните си задължения продължава да работи.
— А децата и?
— По този въпрос нямаме нищо. Сигурно ще успея да открия в кое училище учат. — Той долови ироничния поглед и продължи: — Щом съпругата му продължава да работи, предполагам, че децата също ходят на същото училище.
— Как ще разберете това?
— Лесно. Можем да проникнем в компютрите на всички американски информационни агенции. За Райън писаха много. В състояние съм да открия каквото поискам. — Всъщност вече го беше сторил, но за семейството на президента нямаше никакви данни. Съвременната епоха бе направила живота на офицера от разузнаването много по-лесен. Вече знаеше възрастта, височината, теглото, цвета на очите и косата на Райън, голяма част от личните му навици, любимите му храни и напитки, клубовете по голф, в които членуваше, всякакви дреболии, никоя от които не беше дребна за човек с неговата професия. Нямаше нужда да пита шефа си какво мисли. Възможността, които и двамата бяха пропуснали при събралите се в Националната катедрала държавни глави, вече безвъзвратно бе отминала, но нямаше да остане единствена.
С последния химн службата свърши. Войниците се върнаха, за да вдигнат ковчезите, и процесията тръгна по обратния път. Подпомагани от роднините си, Марк и Ейми се справяха добре и следваха родителите си. Джак вървеше със семейството си точно зад тях. Кейти се беше отегчила и се радваше, че отново се движат. Джак Младши бе натъжен заради децата на Дърлинг. Сали изглеждаше притеснена. Трябваше да поговори с нея за това. Докато вървеше по пътеката, той се вгледа отблизо в много лица, разсеяно изненадан, че първите четири-пет редици гледат към него, вместо към ковчезите. Те никога не забравяха кои са, нали? Това бяха неговите колеги държавни глави, помисли си Джак, като се чудеше в какъв ли клуб е влязъл току-що. Малко от лицата бяха приятелски. Уелският принц, който не бе държавен глава и затова протоколът го поставяше след другите — някои от които истински главорези, но нищо не можеше да се промени — топло му кимна. Да, той щеше да го разбере. Искаше му се да погледне часовника си, толкова уморен се чувстваше въпреки ранния час, но му бяха изнесли строга лекция в това отношение и в крайна сметка го бяха посъветвали изобщо да не носи часовник. Президентът нямаше нужда от него. Винаги имаше хора, които да му казват какво да направи, също както вече имаше хора, които сваляха палтото му от закачалката и бяха готови да му го подадат, преди да излезе. Там бяха Андреа Прайс и другите от охраната. Навън имаше още, цяла малка армия от хора, които носеха оръжие и страховете си. Очакваше го кола, за да го откара до следващите му официални задължения, сетне пак и пак.