— Мога ли да се преоблека, Арни? — попита Джак, като подаде палтото си на един от камериерите и замръзна за секунда, удивен колко прост е този жест. Сега той беше президент и незабелязано бе започнал да се държи като такъв. Това някак си му направи по-голямо впечатление, отколкото задълженията, които вече беше изпълнил.
— Не. Ето. — Шефът на персонала му подаде списък на гостите, които вече чакаха в Източната зала. Застанал по средата на коридора, Джак го прегледа. Имената не бяха толкова на хора, колкото на държави. Сред тях имаше мнозина приятели, познати, няколко напълно неизвестни и няколко… Дори като бивш съветник по въпросите на националната сигурност той не знаеше всичко, което трябваше да знае за тях.
— Колко време ще продължи това, Арни?
— Няма как да се каже, сър.
Райън се обърна.
— Когато сме сами, името ми все още е Джак, спомняш ли си? Не съм миропомазан.
— Добре, Джак.
— И децата ли?
— Би било добре… Джак, засега се справяш отлично.
— Някой не побесня ли заради речта ми в черквата?
— Инстинктът ти не те подведе, но следващия път можем да подготвим реч за това.
Райън обмисли думите му и му върна списъка.
— Знаеш ли, това, че съм президент, не означава, че вече не съм човек.
— Джак, трябва да разбереш нещо. Вече не е допустимо да си „просто човек“. Добре, ще имаш няколко дни, за да свикнеш. Когато слезеш долу, ти представляваш Съединените американски щати, а не си просто човек. Това се отнася за теб, за жена ти и до известна степен за децата ти. — За тези си думи шефът на персонала получи отровен поглед, но не му обърна внимание. Беше съвсем лично, не ставаше дума за работа. — Готов ли сте, господин президент?
Джак кимна. Чудеше се дали Арни е прав, или не, и защо това съобщение го ядоса толкова силно. После отново се запита до каква степен е вярно всичко това. От Арни човек не можеше да разбере нищо. Той беше и щеше да си остане учител, и подобно на повечето опитни учители, от време на време щеше да го лъже, за да му даде сурови примери за някоя по-дълбока истина.
В коридора се появи Дон Ръсел, който водеше Кейти за ръка. На косата й бе вързана червена панделка. Детето се освободи и изтича при майка си.
— Виж какво направи чичо Дон! — Поне един член на охраната вече беше станал член на семейството.
— Може би ще желаете да ги заведете до тоалетната сега, госпожо Райън. На долния етаж няма нито една.
— Нито една?
— Не, госпожо. Изглежда са забравили, когато са строили това място.
Каролайн Райън хвана двете деца за ръка и ги отведе. Върна се след две минути.
— Искате ли аз да я доведа долу вместо вас, госпожо? — попита Ръсел с дяволита усмивка. — Стълбите са малко стръмни. Долу ще ви я предам.
— Разбира се. — Всички се насочиха към стълбището и Андреа Прайс включи микрофона си.
— ФЕХТОВАЧ и групата се насочват от жилищния към правителствения етаж.
— Прието — отвърна друг агент отдолу.
Чуха шума още преди да завият за последен път по мраморните стъпала. Ръсел свали Кейти Райън до майка й. Агентите се скриха от поглед и станаха странно невидими, докато семейство Райън, първото семейство, влезе в Източната зала.
— Дами и господа — обяви един от персонала, — президентът на Съединените щати доктор Райън и семейството му. — Всички глави се обърнаха. Последваха кратки аплодисменти, които бързо престанаха, но погледите продължиха да ги следят. Изглеждаха достатъчно дружелюбни, помисли си Джак. Знаеше, че не всички са такива. Двамата с Кати се преместиха малко наляво и застанаха един до друг, за да приветстват гостите.
Те идваха най-вече един по един, макар че някои от гостуващите държавни глави бяха довели съпругите си. Отляво на Райън стоеше служителка от протокола, която прошепваше на ухото му името на всеки новодошъл, и Джак се зачуди как помни лицата на всички тези хора. Процесията, която се точеше пред него, не беше толкова случайна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Посланиците, представляващи страните, чиито държавни глави отсъстваха, бяха отзад, но дори онези, които стояха на малки групички и отпиваха от перието си, не криеха професионалното си любопитство и наблюдаваха новия президент и начина, по който приветстваше приближаващите се към него хора.