Но някои не бяха.
И мнозина от тях се намираха в тази зала.
Сестра Жана Батист полагаше всички усилия да не обръща внимание на неразположението си през целия ужасно горещ ден чак до залез слънце, но то скоро се превърна в истинска болка. Надяваше се, че подобно на други незначителни заболявания и това ще премине — винаги й минаваше. Още през първата й седмица в страната я бе съборила малария, а тази болест никога не можеше да се излекува докрай. Отначало си помисли, че е точно това, но не беше. Не бе и треската, която приписа на типично горещия конгоански ден. Страхът, който изпитваше, я изненада. Защото колкото й често да лекуваше и утешаваше други, тя никога не можеше истински да проумее страха им. Знаеше, че се страхуват, съзнаваше факта, че страхът съществува, но реакцията й се изразяваше в помощ, внимание и молитви. Сега за първи път започваше да разбира. Защото си мислеше, че знае какво е това. Беше го виждала по-рано. Случваше се рядко. Повечето от тях никога не стигаха дотук. Но Бенедикт Мкуза бе стигнал дотук, колкото и малко да можеше да му помогне това. Сигурно щеше да умре до края на деня, беше й казала сестра Мария Магдалина след утринната меса. Само допреди три дни тя би въздъхнала и би се утешила с мисълта, че в небесата ще се появи още един ангел. Не и този път. Сега тя се страхуваше, че може да станат два. Сестра Жана Батист се облегна на касата на вратата. Къде беше сгрешила? Тя бе внимателна сестра. Не допускаше грешки. Добре.
Трябваше да напусне отделението. Така и направи. Тръгна по покритата пътека право към лабораторията. Както обикновено, доктор Мауди се беше съсредоточил над работната си маса и не чу влизането й. Когато се обърна и разтри очи след двайсетминутна работа с микроскопа, той с изненада видя светата жена, навила нагоре левия си ръкав, стегнала ръката си с гумена лента и вкарала игла във вената си.
— Какво има, сестро?
— Докторе, струва ми се, че незабавно трябва да ми бъдат направени изследвания. Моля ви, трябва да си сложите ръкавици.
Мауди се приближи до нея и застана на един метър разстояние, докато тя изтегли иглата от ръката си. Той погледна лицето и очите й — подобно на жените в родния му град Кум16, тя се обличаше изключително целомъдрено и подходящо. Тези жени бяха достойни за възхищение, жизнерадостни, работливи и отдадени на служба на своя лъжлив бог — е, това не беше съвсем вярно. Те бяха хора на Писанието, уважавано от Пророка, но шиитите в известна степен ги почитаха по-малко от… не, щеше да си спести тези мисли за някой друг път. По-ясно, отколкото по очевидните симптоми, които опитните му очи започваха да различават, лекарят разбираше онова, което тя вече знаеше.