— Моля, седнете, сестро.
— Но… аз трябва…
— Сестро — по-настоятелно каза Мауди. — Сега сте пациент. Моля ви, правете онова, което ви кажа, нали?
— Докторе, аз…
Гласът му стана по-мек. Нямаше смисъл да се държи грубо, а тази жена наистина не заслужаваше такова отношение пред Господ.
— Сестро, при цялото внимание и отдаденост, които сте проявявали към други в тази болница, моля ви, позволете на мен, смирения гост, да проявя малко и към вас.
Жана Батист се подчини. Доктор Мауди първо си сложи нов чифт латексови ръкавици. После измери пулса й (88), кръвното й налягане (138/90) и температурата й (39). Всички стойности бяха високи — първите две заради третата, а тя заради онова, което си мислеше монахинята. Би могло да е всякаква болест, от тривиална до фатална, но тя беше лекувала Мкуза, а това нещастно момче умираше. Лекарят я остави, внимателно взе епруветките с кръвта и ги премести на лабораторната си маса.
Мауди бе искал да стане хирург. Най-млад от четирима сина, племенници на лидера на страната, той с нетърпение беше чакал да порасне, докато по-големите му братя се отправяха на война срещу Ирак. Двама от тях бяха загинали, а третият се бе върнал осакатен, за да умре по-късно от собствената си отчаяна ръка. Тогава Мауди реши да стане хирург, за да може да спасява живота на войните на Аллах, така че да могат отново да се сражават в Негово име. Но промени решението си, когато научи за инфекциозните болести, защото има не един начин да се бориш за делото на Аллах, и след години търпение неговият ден настъпи.
Няколко минути по-късно лекарят отиде в изолационното отделение. Смъртта имаше особена аура, Мауди знаеше това. Навярно тя се дължеше на въображението му, но фактът си оставаше. Веднага щом сестрата му донесе кръвната проба, той я раздели на две части и прати едната грижливо опакована епруветка с въздушна поща до Центъра за контрол на заболяванията в Атланта, Джорджия, САЩ, световния център за анализ на тропически болести. Другата запази в хладилник, за да изчака резултатите. Както винаги, ЦКБ действаше бързо. Телексът пристигна след няколко часа: заирска ебола, гласеше резултатът, последван от дълги предупреждения и инструкции, които бяха напълно излишни. Както всъщност и диагнозата. Малко други неща убиваха така и никое от тях не беше толкова светкавично.
Сякаш Бенедикт Мкуза бе прокълнат от самия Аллах — нещо, което Мауди знаеше, че не е вярно, защото Аллах беше Бог на Милостта, Който не измъчваше целенасочено младите и невинните. По-точно бе да се каже, че така му е било писано, но това едва ли беше по-милостиво за пациента или родителите му. Те седяха до леглото на момчето, облечени в защитни престилки, и гледаха как техният свят загива пред очите им. Детето страдаше — всъщност бе в ужасна агония. Части от тялото му вече бяха мъртви и гниеха, докато сърцето му все още се опитваше да изпомпва кръв към мозъка. Единственото друго нещо, което можеше да причини това на човешкото тяло, беше подлагането на силна йонизираща радиация. Ефектът бе почти същият. Отначало един по един, после по двойки, след това на групи и накрая всички едновременно, вътрешните органи загиваха. Момчето вече беше прекалено слабо, за да повръща, но кръвта се отделяше през другия край на гастроинтестиналния му тракт. Единствено очите донякъде се доближаваха до нормалното, макар че и в тях имаше кръв. Тъмни, млади очи, тъжни и неразбиращи, очи, които не можеха да възприемат това, че един едва-що започнал живот вече завършва. Детето гледаше родителите си в очакване да му помогнат, както винаги през неговите осем години. Стаята миришеше на кръв, пот и други телесни течности и лицето на момчето ставаше все по-далечно. То лежеше неподвижно и като че ли бавно се стапяше. Доктор Мауди затвори очи и прошепна искрена молитва за момчето, което в края на краищата беше просто момче и макар че не изповядваше исляма, все пак бе религиозно, Божие създание, лишено от достъп до думите на Пророка. Аллах беше свръхмилостив и определено щеше да прояви милост към това момче, като го прибере в Рая. И най-добре да го стореше бързо.
Ако аурата можеше да е черна, тази бе такава. Смъртта сантиметър по сантиметър обгръщаше малкия пациент. Болезненото му дишане ставаше все по-плитко, отправените към родителите му очи спряха да се движат и агонизиращите потръпвания на крайниците се спускаха все по-надолу. Вече се движеха, и то съвсем слабо, само пръстите на ръцете му, докато накрая и те спряха.
Застанала зад майката и бащата, сестра Мария Магдалина постави ръце върху раменете им. Доктор Мауди се приближи и допря стетоскопа до гърдите на пациента. Чуваше се някакъв шум, къркорене и тихи разкъсвания, докато некрозата унищожаваше тъканите — ужасяващо динамичен процес. Сърцето обаче беше замлъкнало. Той вдигна поглед.