— Страхувах се, че графикът ви ще представлява проблем, господин президент. В такъв случай бихте ли приели личен пратеник за неофициално обсъждане на въпросите?
Джак знаеше, че това може да е само един човек.
— Сергей Николаевич ли?
— Ще го приемете ли? — настоя посланикът.
Райън изживя кратък момент, ако не на паника, то поне на безпокойство. Сергей Головко беше председател на РВС — възроденият, съкратен, но все още ужасен КГБ. Бе също и един от малкото хора в руското правителство, който притежаваше и интелект, и доверието на сегашния руски президент Едуард Петрович Грушевой, а той, от своя страна, беше един от малкото хора на света с повече проблеми от Райън. Нещо повече, Грушевой държеше Головко толкова близо до себе си, колкото Сталин бе държал някога Берия, понеже имаше нужда от съветник с ум, опит и мускули. Сравнението не беше съвсем справедливо, но Головко едва ли щеше да дойде, за да му донесе рецепта за борш. „Въпроси от взаимен интерес“ обикновено означаваше сериозна работа. Прякото обръщане към президента, без да се минава през министерството на външните работи, бе още един такъв признак и настоятелността на Лермонсов правеше нещата да изглеждат още по-сериозни.
— Сергей е мой стар приятел — с добродушна усмивка каза Джак. „Още от онзи път, когато насочи пистолет към лицето ми.“ — Винаги е добре дошъл в дома ми. Може ли Арни да научи за срещата?
— Аз ще се погрижа за това, господин президент.
Райън кимна и се отдалечи. Уелският принц разговаряше с индийската министър-председателка и очакваше появяването на Райън.
— Госпожо министър-председател, Ваше височество — каза президентът.
— Смятахме, че е важно да изясним нещата.
— За какво става дума? — попита Джак. Вътрешно го побиваха тръпки, защото знаеше какво ще последва.
— За злополучния инцидент в Индийския океан — отвърна министър-председателката. — Ужасно недоразумение.
Дори армията имаше почивни дни и погребението на президента беше един от тях. И Сините, и противниковите сили се бяха оттеглили. Това се отнасяше и за командирите. Домът на генерал Дигс се намираше на върха на хълма, надвиснал над мрачната долина, но гледката бе великолепна, а този ден ветровете откъм Мексико бяха стоплили пустинята и това им позволи да си направят скара в заградения заден двор.
— Срещал ли си се с президента Райън? — попита Бондаренко и отпи от бирата си.
Дигс поклати глава, докато обръщаше бургерите и се пресягаше за специалния сос.
— Никога. Очевидно е имал някакво участие в дислоцирането на 10-а десантна дивизия в Израел, но не го познавам. Познавам обаче Роби Джексън. Разказвал ми е много добри неща за него.
— Това, което правиш, американски обичай ли е? — попита руснакът, като посочи към скарата с дървени въглища.
Дигс вдигна поглед.
— Научих се от баща ми. Би ли ми подал бирата, Генадий? — Руснакът подаде чашата на домакина си. — Мразя да пропускам дни за тренировка, но… — Но обичаше почивните дни, също както и мъжът до него.
— Къщата ти е удивителна, Мариън. — Бондаренко се обърна и погледна долината. Пресечен от пътища и осеян със сгради, районът на базата изглеждаше типично американски, но освен това имаше и нещо друго. Тук не растеше почти нищо, само онези храсти, които американците наричаха креозотни и които приличаха на растения от някаква далечна планета. Земята беше кафява, дори планините изглеждаха лишени от живот. И все пак в пустинята имаше нещо величествено — и то му напомняше за един планински връх в Таджикистан. Може би това бе причината.
— И така, как точно спечели тези медали, генерале? — Дигс не знаеше цялата история. Гостът му сви рамене.
— Муджахидините решиха да посетят страната ми. Обектът на нападението им беше секретен изследователски институт, който оттогава е закрит — както знаеш, сега Таджикистан е независима държава.
Дигс кимна.
— Аз съм пехотинец, не съм специалист по високоенергийна физика. Можеш да си спестиш военните тайни.
— Отбранявах една жилищна сграда, където живееха учените със семействата си. Командвах взвод граничари от КГБ. Муджахидините ни атакуваха с цяла рота под прикритието на нощта и снежната буря. Всичко продължи около час. Беше доста вълнуващо — призна Генадий.
Дигс бе видял някои от белезите му — предишния ден беше сварил госта си под душа.
— Добри ли бяха?
— Афганците ли? — изсумтя Бондаренко. — Не е приятно да те пленят. Бяха абсолютно безстрашни, но понякога това се обръщаше срещу самите тях. Веднага ставаше ясно коя банда има компетентно командване и коя не. Онази имаше. Пометоха другата част на института, а откъм моята страна… — той сви рамене, — просто имахме дяволски късмет. Накрая се сражавахме на приземния етаж. Командирът им водеше храбро хората си — но аз се оказах по-добър.