— Генадий, след войната в Персийския залив 3-та десантна дивизия пристигна тук за редовни учения. Нали си спомняш, те предвождаха 24-та пехотна на Бари Маккафри.
— Минаха триста и петдесет километра за четири дни — потвърди Хам. Бондаренко кимна. Беше проучил кампанията подробно.
— Два месеца по-късно пристигнаха тук и направо ги скъсаха от бой. Това е въпросът, генерале. Обучението тук е по-тежко от истинските сражения. На света няма толкова хитра, бърза и силна войскова част, колкото „Черните коне“ на Ал…
— Освен вашите войници, генерале — вметна Хам.
Дигс се усмихна при споменаването на 10-а десантна. Във всеки случай бе свикнал с прекъсванията на Хам.
— Това е факт, Ал. Така или иначе, щом можеш дори само да разкъсаш Противниковите сили, значи си готов да излезеш срещу всеки на света даже в съотношение три към едно в полза на противника и да го изриташ в следващия часови пояс.
Бондаренко кимна усмихнат. Той учеше бързо. Малката група, която беше дошла с него, все още обикаляше из базата, разговаряше с офицерите и се учеше, учеше, учеше. Съотношението три към едно в полза на противника не бе в традициите на руските армии, но положението скоро можеше да се промени. Истинската заплаха за неговата страна беше Китай и ако някога изобщо се стигнеше до сражение, то щеше да е в далечния край на дългия снабдителен път срещу огромна наборна армия. Единственият отговор на тази заплаха беше да удвои онова, което бяха постигнали американците. Мисията на Бондаренко бе да промени цялата военна политика на страната си. Е, тук можеше да научи как да го направи.
„Глупости“ — помисли си президентът зад разбиращата си усмивка. Човек трудно можеше да харесва Индия. Наричаха себе си „най-демократичната държава на света“, но това не беше особено вярно. Приказваха за най-възвишените принципи, но когато можеха, се налагаха със сила над съседите си, разработваха ядрени оръжия и като искаха от Америка да напусне Индийския океан — „В края на краищата той се нарича Индийски океан“, бе казал на един бивш американски посланик един бивш министър-председател, — смятаха, че доктрината за Свободата на моретата може да се прилага различно. А беше дяволски сигурно, че бяха готови да нападнат Шри Ланка. И едва сега, след като атаката им беше отблъсната, казваха, че такова нападение изобщо не е било планирано. Но човек не можеше усмихнато да гледа в очите един държавен глава и да му каже „глупости“.
Така просто не се правеше.
Джак търпеливо слушаше и отпиваше от чашата си, донесена му от безименен сервитьор. Положението в Шри Ланка било, сложно и за съжаление наистина се дължало на недоразумение, Индия съжалявала за това и не изпитвала никакви лоши чувства, но нямало ли да е по-добре, ако и двете страни се изтеглят. Завършила учението си, индийската флота се връщала в базите си с няколко кораба, повредени от американската демонстрация, която, без много думи каза министър-председателката, не била много честна.
„А какво мисли за всичко това Шри Ланка?“ — можеше да попита Райън, но не го стори.
— Само ако с посланик Уилямс се бяхте разбрали по-ясно по въпроса — тъжно отбеляза Джак.
— Такива неща се случват — отвърна министър-председателката. — Дейвид, честно казано, е приятен мъж, макар да се страхувам, че климатът е прекалено горещ за неговата възраст. — Което беше все едно да каже на Райън да го застреля. Да обяви посланик Уилямс за persona non grata щеше да е прекалено драстична стъпка. Райън се опита да не промени изражението си, но не успя. Имаше нужда от Скот Адлер, но в момента временният външен министър беше някъде другаде.
— Надявам се, ще можете да оцените факта, че сега наистина не съм в положение да правя сериозни промени. — „Разкарай се.“
— Моля ви, не съм казвала такова нещо. Напълно оценявам положението ви. Надявах се да решим поне един проблем, за да направим задачата ви по-лесна. — „Или в противен случай ще я направя по-трудна.“
— Благодаря ви за това, госпожо министър-председател. Навярно вашият посланик би могъл да обсъди нещата със Скот?
— Със сигурност ще поговоря с него по този въпрос. — Тя отново подаде ръка на Райън и се отдалечи. Джак изчака няколко секунди преди да погледне принца.
— Ваше височество, как се нарича това, когато високопоставена персона ви лъже право в лицето? — с иронична усмивка попита президентът.
— Дипломация.
9.
ДАЛЕЧЕН ВОЙ
Головко прегледа доклада на посланик Лермонсов, без да изпитва съчувствие към неговия обект. Райън изглеждал „припрян и неспокоен“, „малко съкрушен“ и „физически уморен“. Е, това трябваше да се очаква. Речта му на погребението на президента Дърлинг — в това отношение дипломатическата общност беше единодушна наред с американските медии — не била достойна за един президент. Е, във всеки случай, който познаваше Райън, знаеше, че е сантиментален, особено когато ставаше въпрос за благоденствието на децата. Головко лесно можеше да му прости това. Руснаците бяха същите. Той би трябвало да постъпи другояче — Головко бе прочел официалната, останала неизнесена реч, — но Райън винаги се беше различавал от другите. Това правеше анализа на руснаците едновременно лесен и невъзможен. Райън бе американец, а американците бяха дяволски непредсказуеми от гледна точка на Головко. Беше прекарал целия си професионален живот, първо като оперативен разузнавач, после като бързо издигащ се щабен офицер в Москва, в опити да предвиди какво ще направи Америка във всевъзможни ситуации. Не се бе провалял само защото в докладите до началниците си винаги успяваше да представи три възможни начина на действие.