Но Иван Еметович Райън поне беше предсказуемо непредсказуем и Головко се ласкаеше да го смята за приятел — навярно бе малко пресилено, но и двамата бяха играли играта, макар и през повечето време от двете страни на барикадата. Бяха играли умело — Головко, по-опитен професионалист, Райън, талантлив аматьор, облагодетелстван от система, по-толерантна към индивидуалностите. И между двамата съществуваше взаимно уважение.
— Какво мислиш сега, Джак? — прошепна Сергей сам на себе си. В момента новият американски президент спеше, разбира се, на цели осем часа след Москва, където слънцето едва започваше да изгрява за краткия зимен ден.
Посланик Лермонсов не беше останал особено впечатлен и на Головко щеше да му се наложи да добави към доклада свои бележки, за да не би правителството му да се предовери на тази преценка. Райън се бе проявил като прекалено умел враг на СССР, за да го възприемат повърхностно при каквито и да било обстоятелства. Проблемът беше, че Лермонсов очакваше президентът да се вписва в точно определен калъп, а Иван Еметович не се поддаваше толкова лесно на класификация. В Русия нямаше хора като Райън — най-вероятно той не би оцелял в съветските условия, които продължаваха да съществуват и в Руската република, особено в правителствената й бюрокрация. Той лесно се отегчаваше и макар в повечето случаи да се владееше отлично, не можеше да промени характера си. Головко неведнъж го беше виждал да клокочи вътрешно, но само бе чувал за моменти, когато е избухвал. Тази информация беше изтекла от ЦРУ и бе докладвана на площад „Дзержински“. Бог да му е на помощ като държавен глава.
Но не това бе проблемът на Головко.
Имаше си достатъчно други. Не се беше отказал напълно от контрола над службата за външно разузнаване — президентът Грушевой нямаше много причини да се доверява на институцията, някога „щит и меч на Партията“, и искаше някой, на когото можеше да разчита, да държи под око този окован хищник. Това бе Головко, разбира се — и в същото време Сергей изпълняваше ролята на главен външнополитически съветник на заобиколения с врагове руски президент. Вътрешните проблеми на Русия бяха толкова явни, че отнемаха на президента възможността да преценява външните, а това означаваше, че почти винаги следваше дадените му от бившия шпионин съвети. Главният министър — защото той беше такъв, независимо от официалната си длъжност — приемаше задълженията си сериозно. Грушевой трябваше да се сражава с вътрешната хидра — подобно на чудовището от древния мит, на мястото на всяка отсечена глава просто израстваше нова. Головко нямаше толкова проблеми, но за сметка на това неговите бяха по-големи. И отчасти съжаляваше за стария КГБ. Само допреди няколко години това щеше да е детска игра. Вдигаш телефона, казваш няколко думи и престъпниците биват заловени, с което въпросът се приключва — не в действителност, но така нещата биха изглеждали по-… миролюбиви. По-предсказуеми. По-прегледни. А страната му се нуждаеше от ред. Но Второ Главно, „тайната полиция“ на службата, вече го нямаше, беше обособено в отделно бюро с ограничена мощ и общественият респект към него — до не толкова отдавна страх, граничещ с откровен ужас — се беше изпарил. Страната му не бе изпаднала в онази степен на зависимост, която очакваше Западът, но сега беше още по-зле. Руската република се люлееше на ръба на анархията, докато гражданите й слепешком търсеха нещо, наречено демокрация. Именно анархията бе довела Ленин на власт, защото руснаците бяха мечтали за здрава ръка, въпреки че не бяха виждали почти нищо друго, и макар да не искаше това — като висш офицер от КГБ той знаеше по-добре от всички какви рани е нанесъл на народа му марксизмът-ленинизмът, — Сергей отчаяно се нуждаеше от една организирана страна зад гърба си, защото вътрешните проблеми повличаха и външните. А неофициалният му пост на главен министър по въпросите на националната сигурност предполагаше най-невероятни трудности. Беше като ранен, който едновременно се опитва да разгони връхлитащите го вълци и да се излекува.